— Така ли? А вие кой сте, господине?
— Филип Марлоу. Частен детектив. Работя за мисис Мърдок.
— Така — рече той за трети път и внимателно се прокашля. — А за какво искате за говорите с мен, мистър Марлоу?
— За въпросната монета.
— Да, но ме осведомиха, че тя не се продава.
— Все пак желая да поговоря с вас. Лично.
— Да не би да искате да кажете, че тя е променила намерението си относно продажбата?
— Не.
— Боя се в такъв случай, че не разбирам какво желаете, мистър Марлоу. Какво имаме да си говорим с вас?
Този път ми прозвуча лукаво. Измъкнах асото от ръкава си и го изиграх леко и елегантно.
— Работата е там, мистър Морнингстар, че в момента, в който сте се обадили на мисис Мърдок, вие вече сте знаели, че монетата не се продава.
— Интересно — провлече той. — И как така?
— Вие сте професионалист и не може да не сте знаели. В тези среди е известно, че колекцията не може да се продаде приживе на мисис Мърдок.
— А-а-а — рече той. — А-а-а. — Последва мълчание. Сетне: — В три часа — изрече бързо, но не рязко — ще се радвам да ви видя тук, в кабинета ми. Вероятно знаете къде е. Удобен ли ви е часът?
— Ще бъда при вас в три.
Затворих, запалих отново лулата си и се загледах в стената. Лицето ми се беше схванало от мисли или може би от нещо друго. Във всеки случай беше вдървено. Извадих от джоба си снимката на Линда Мърдок, погледнах я и реших, че в крайна сметка лицето й бе твърде обикновено, и я заключих в бюрото си. Извадих от пепелника втората клечка на Мърдок и я огледах. Този път надписът гласеше: „Топ Роу У. Д. Райт’36“.
Пуснах я обратно в пепелника, чудейки се дали тази подробност беше от значение. Може би бе улика?
Извадих от портфейла си чека на мисис Мърдок, подписах се на гърба, попълних бланка за част от сумата, която щях да внеса на банковата си сметка, и друг чек, за да осребря пари за дребни разноски, извадих банковата си книжка от бюрото, сгънах всички хартийки, стегнах ги с ластиче и ги пъхнах в джоба си.
Лоуис Маджик не фигурираше в телефонния указател.
Разтворих служебния указател и извадих номерата на пет-шест театрални агенции, напечатани с по-едър шрифт, и ги набрах последователно. Всеки път ми отговаряше звънък жизнен глас, който ми задаваше куп въпроси, но никой от тях не знаеше или не искаше да ми каже нещо за мис Лоуис Маджик, предполагаема кабаретна актриса.
Хвърлих листчето с номера в коша за боклук и се обадих на Кени Хейст, криминален репортер от „Кроникъл“.
— Какво знаеш за Алекс Морни? — запитах го, след като привършихме с обичайните остроумия.
— Върти луксозно нощно заведение и игрален дом в Айдъл Вали, на около две мили от автострадата по посока на хълмовете. Едно време се подвизаваше в киното. Като актьор — кръгла нула. Изглежда, има солиден гръб. Не съм чувал да е застрелял някого на оживен градски площад посред бял ден. Или по друго време на денонощието. Но не бих си заложил главата.
— Опасен ли е?
— Бих казал, ако му се наложи. Всички тези типове са ходили на кино и знаят как трябва да се държат собствениците на нощни заведения. Има си и телохранител — рядък екземпляр. Казва се Еди Пру, висок е почти два метра и е слаб като безупречно алиби. Едното му око е неподвижно — последица от раняване по време на войната.
— А за жените опасен ли е?
— Ей, не бъди толкова старомоден. Жените това не го наричат опасност.
— Познаваш ли Лоуис Маджик, минава за актриса. Доколкото разбрах, висока пищна блондинка.
— Не. Но нямам нищо против да се запозная.
— Много си остроумен. А познаваш ли някой си Ваниър? Никой от тях не фигурира в указателя.
— Не. Но ако ми се обадиш малко по-късно, мога междувременно да попитам Гърти Арбогаст. Той познава всички асове на нощните заведения. Също и отрепките.
— Благодаря ти, Кени. Ще се обадя. След половин час добре ли е?
Той каза „да“ и разговорът ни свърши. Заключих кантората и излязох.
В дъното на коридора, точно в ъгъла, един младолик рус мъж в кафяв костюм и шоколадова панамена шапка с ярък банд в кафяво и жълто четеше вечерния вестник, подпрял гръб на стената. Като минах покрай него, той се прозина, затъкна вестника под мишница и се откъсна от стената.
Влезе в асансьора заедно с мен. Едва държеше очите си отворени, толкова бе изморен. Излязох на улицата, отидох до банката, която се намираше през една пряка, депозирах чека си и изтеглих известна сума за джобни пари. Оттам отидох в близкото барче, настаних се в тясно сепаре, изпих едно мартини и изядох сандвич. Човекът в кафявия костюм се инсталира в края на бара, пиеше кока-кола след кока-кола, изглеждаше безкрайно отегчен и издигаше отпреде си купчинки от монети, като старателно им подравняваше краищата. Отново бе сложил тъмните очила. Това го правеше невидим.