— Благодаря ви, сър. Едно сухо мартини.
Той се отдалечи на три крачки, после се върна, надвеси се над бара и каза:
— Бях сбъркал едно питие. Господинът ми направи забележка.
— Чух го.
— Направи ми забележка като истински джентълмен. Като важен директор, който ти посочва малките грешки, които си допуснал. Нали го чухте.
— Да, да — отговорих, като се питах колко време ще продължи този разговор.
— Направи го така, че всички да разберат, като джентълмен. А аз дойдох и ви оскърбих.
— Разбрах това.
Той загледа замислено един от пръстите си.
— Дойдох и ви оскърбих. Вас, един съвършено непознат човек.
— Това е заради големите ми кафяви очи. И благия ми поглед.
— Благодаря ти, приятелю — каза той и безшумно се отдалечи.
Проследих го с поглед, докато говореше по телефона в другия край на бара. После взе шейкъра. Като се върна при мен с питието, вече се беше съвзел.
183
Взех чашата си и я занесох на една малка масичка до стената, седнах и запалих цигара. Минаха пет минути. Музиката беше сменила ритъма, без в бъркотията да забележа това. Сега пееше някакво момиче. Гласът й беше плътен, нисък алт, много приятен за слуха. Пееше „Черни очи“ и оркестърът, който й акомпанираше, като че ли задремваше. Когато свърши, чуха се силни ръкопляскания и няколко одобрителни подсвирквания.
Мъжът на съседната маса каза на момичето до него:
— Линда Конкуест се върнала към оркестъра. Чух, че се омъжила за някакъв богаташ от Пасадина, но нищо не излязло от това.
— Хубав глас — каза момичето, — ако си падаш по лигавото женско пеене.
Тъкмо се надигах да стана, когато върху масата падна сянка и до мен се изправи някакъв мъж. Дълъг като телеграфен стълб мъж, с опустошено лице и измъчено, неподвижно дясно око с безформен ирис и сляп, замръзнал поглед. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да сложи ръка върху облегалката на стола до съседната маса. Преценяваше ме с поглед, без да каже дума, а аз седях и си пиех питието и слушах алтовия глас, който сега пееше друга песен. Изглежда, посетителите на това заведение обичаха сантименталната музика. Може би бяха уморени от надпреварата с времето там, където работеха.
— Аз съм Пру — каза мъжът с дрезгав шепот.
— Така си и помислих. Вие искате да говорите с мен, а пък аз искам да поговоря с вас, както и с момичето, което току-що пя.
— Елате.
В дъното на бара имаше заключена врата. Пру я отвори с ключ и я придържа, за да мина; изкачихме се по покритите с килим стълби вляво. Излязохме в дълъг, прав коридор с няколко затворени врати. В края на коридора имаше ярка звезда, омотана в мрежата на някакъв параван. Пру почука на вратата близо до паравана, отвори я и се отдръпна, за да мина. Влязох в уютен кабинет; не много голям. До френския прозорец имаше вградено ъглово канапе; мъж в бял смокинг стоеше с гръб и гледаше навън. Косата му беше прошарена. В стаята имаше голяма черна хромирана каса, няколко шкафа за документи, голям глобус на поставка, малък вграден бар и обичайното голямо, тежко, делово писалище с обичайния тапициран с кожа стол с висока облегалка.
Загледах се в предметите върху писалището. Всичко в стандартен стил и всичко от мед. Медна лампа, меден комплект писалки и медна поставка за моливи, пепелник от стъкло и мед със слонче от мед на ръба, медно ножче за отваряне на писма, меден термос на меден поднос, медна дръжка на попивателната преса. Стръкчета медни полски цветя, натопени в медна ваза.
Всичко от мед.
Мъжът до прозореца се обърна и аз видях, че наближава петдесетте, че има мека, пепелносива, много гъста коса, красиво тежко лице, без особени белези освен малкия извит белег на лявата буза, който изглеждаше почти като дълбока трапчинка. Спомних си трапчинката. Човека бях забравил. Но сега изведнъж се сетих, че го бях виждал на екрана много отдавна, преди най-малко десет години. Не помнех филмите, нито за какво се разказваше в тях, нито какви бяха неговите роли, но си спомних мургавото, тежко, хубаво лице и извития белег. Тогава косата му беше черна.
Той отиде до бюрото си, седна, взе ножа за отваряне на писма и поглади с палец острието. Погледна без никакво изражение и попита:
— Вие ли сте Марлоу?
Кимнах.
— Седнете.
Седнах. Еди Пру седна до стената, облегна се назад и балансира стола на задните му крака.
— Не обичам, когато си пъхат носа в моите работи — каза Морни. — Свих рамене. — Не обичам такива хора по много причини — продължи той. — Направо не ги понасям. Не обичам, когато безпокоят приятелите ми. Не обичам, когато додяват на жена ми. — Не отговорих. — Не обичам, когато разпитват шофьора ми или се държат грубо с гостите ми. — И този път нищо не казах. — С две думи — просто не ги обичам.