Докато произнасяше последните думи, той вдигна поглед и ме погледна втренчено. Устоях на погледа му и зачаках да чуя по-нататък.
— Аз съм просто човек, който държи на приятелите си — продължи той. — И не искам да ги безпокоят разни ченгета.
— Мърдок ви дължи пари, нали? Той се намръщи.
— Не обсъждам такива въпроси. Довърши питието си, кимна с глава и стана.
— Ще ви изпратя Линда да си поговорите. Приберете парите. Той излезе. Еди Пру разгъна дългото си тяло, изправи се, отправи ми неясна, сива усмивка, която нищо не казваше, и последва Морни.
Запалих още една цигара и пак разгледах сметката на компанията за доставка на зъболекарски материали. Нещо смътно се размърда в паметта ми. Приближих се до прозореца и се загледах към долината. По един от хълмовете, към голяма къща с осветена отвътре кула от тухли и стъкло, се изкачваше кола. Фаровете озариха къщата и завиха към гаража, после угаснаха и долината като че стана по-тъмна. Беше много тихо и прохладно. Звуците на оркестъра долитаха някъде изпод краката ми. Музиката беше приглушена и не можех да доловя мелодията.
Линда Конкуест влезе през отворената врата зад гърба ми, затвори я и застана, вперила в мен студени, бляскави очи.
19
Приличаше на снимката си, но и не приличаше. Имаше широки студени устни, къс нос, големи безстрастни очи, тъмна коса с широк бял път по средата. Над роклята си бе метнала бяло палто с вдигната яка. Ръцете й бяха пъхнати в джобовете на палтото, в устата й имаше цигара. Изглеждаше по-възрастна, погледът й беше по-твърд, устните й като че ли бяха забравили да се усмихват. Те, изглежда, се усмихваха само когато пееше, изкуствено, неестествено. Но отпуснати в естествено състояние, бяха тънки, стиснати и сърдити.
Тя се приближи до бюрото и се загледа надолу, като че броеше медните украшения. Видя кристалната гарафа, извади запушалката, сипа си една чаша и я гаврътна с рязко движение на ръката.
— Вие ли сте Марлоу? — попита, като ме гледаше.
Опря се на ръба на бюрото и кръстоса глезени.
Отвърнах, че аз съм Марлоу.
— Общо взето — каза тя, — сигурна съм, че никак няма да ми харесате. Тъй че казвайте, каквото имате да казвате, и изчезвайте.
— Това място ми харесва най-вече с точното придържане към шаблона: полицията на вратата, врявата във фоайето, гардеробиерката и продавачката на цигари, дебелият, мазен сладострастник и пищната отегчена бар-дама, добре облеченият, пиян и отвратително груб директор, който наруга бармана, тихият, силен мъж с пистолета, собственикът на заведението с меката сива коса и маниери, заимствувани от второкласен филм, а сега и вие — високата тъмнокоса певица на любовни романси с надменна, подигравателна усмивка, дрезгав глас и циничен речник.
— Нима? — попита тя, пъхна цигарата между устните си и бавно смукна. — А какво ще кажете за остроумното ченге с предразполагащата усмивка, което пробутва номера от времето на баба ми?
— Как мислите, защо изобщо разговарям с вас?
— Ето нещо, което не ми е известно. Защо?
— Тя си я иска обратно. Веднага. Иначе ще имате неприятности.
— Аз пък помислих… — започна тя и млъкна.
Наблюдавах я как прогони от лицето си внезапно появилия се интерес, наведе глава и взе да си играе с цигарата.
— Какво си иска тя обратно, мистър Марлоу?
— Брашъровата монета.
Вдигна очи към мен и кимна; спомни си и ме остави да видя, че си е спомнила.
— А, Брашъровата монета.
— Ловя се на бас, че съвсем бяхте забравили за нея.
— Е, не. Виждала съм я няколко пъти. Значи си я искала обратно. Да не би да намеквате, че според нея аз съм я взела?
— Именно.
— Мръсна дърта лъжкиня! — извика Линда Конкуест.
— Това, че мисли така, не означава непременно, че е лъжкиня; може просто да греши. Значи тя не е права?
— За какво ми е да вземам глупавата й стара монета?
— Струва много пари. Тя смята, че може би имате нужда от пари. Доколкото разбрах, свекърва ви не е била особено щедра.
Тя се засмя — звънък, презрителен смях.
— Не — каза. — Не можем да кажем, че мисис Елизабет Брайт Мърдок е щедра.
— А може би трябва да ви зашлевя един шамар! Тя загаси цигарата си в медния аквариум за рибки, проби разсеяно фаса с ножа за писма и го хвърли в кошчето за отпадъци.
— А сега да преминем към по-важни въпроси — казах аз. — Ще му дадете ли развод?
— Срещу двадесет и пет хиляди — отговори тя, без да ме погледне. — С най-голямо удоволствие.
— Значи, не сте влюбена в него?
— Не ме разсмивайте, Марлоу.