— Той ви обича — казах аз. — В края на краищата нали сте се омъжила за него?
Тя ме погледна отегчено.
— Смятам, че достатъчно съм платила за тази своя грешка, господине. Пък и не винаги нещата са толкова прости, колкото изглеждат. Понякога едно момиче може да сгреши, да се омъжи за неподходящ човек или да влезе в неподходящо семейство, защото е търсила нещо, което там го няма. Например сигурност.
— И за да постигне целта си, няма защо да умира от любов.
— Не искам да бъда цинична, Марлоу, но ако знаете само колко момичета се омъжват, за да се сдобият с дом, особено момичета, изморени до смърт да се борят с оптимисти като посетителите на лъскави заведения от рода на това.
— А вие сте имали дом и сте го оставили.
— Цената се оказа прекалено висока. Онази воняща на алкохол стара симулантка направи сделката неизгодна. Как я намирате като клиент?
— Имал съм и по-тежки случаи.
Тя отмахна късче тютюн от устните си.
— Забелязахте ли как се държи с онова момиче?
— Мърл ли? Забелязах, че я малтретира.
— Не само това. Момичето е изживяло някакъв шок и това жестоко чудовище използува този факт, за да се разпорежда с нея, както му скимне. Пред хората я ругае, а насаме я гали по главата и й говори мили неща. И малката й трепери.
— До такива подробности не съм проникнал.
— Малката е влюбена в Лесли, но не го съзнава. В емоционално отношение тя е едва десетгодишна. Нещо ще се случи в това семейство в близко време. Радвам се, че няма да съм там тогава.
— Вие сте умно момиче, Линда. Решителна и разумна. Предполагам, че когато сте се омъжили за него, сте мислили, че ще сложите ръка на доста неща.
Тя сви устни.
— Мислех, че поне ще си почина. Но дори това не стана. Тя е коварна, зла жена, Марлоу. За каквото и да ви е наела, има съвсем друго предвид. Наумила си е нещо. Внимавайте.
— В състояние ли е да убие двама души?
Линда се засмя.
— Не се шегувам — казах. — Двама са убити и поне единият от тях има нещо общо с ценни монети.
— Не разбирам. — Погледът й беше искрен. — Искате да кажете — наистина убити?
Кимнах.
— Казахте ли всичко това на Морни?
— Само за единия.
— А на полицията казахте ли?
— Пак само за единия. За същия.
Тя бавно измери с очи лицето ми. Гледахме се втренчено. Беше малко бледа или може би просто уморена. Стори ми се, че изглежда по-бледа, отколкото в началото.
— Измисляте — процеди през зъби.
Аз се усмихнах и кимнах с глава. Това като че я поуспокои.
— Та значи не сте вземали Брашъровата монета. Добре. А по въпроса за развода какво ще кажете?
— Това не е ваша работа.
— Съгласен съм. Е, благодаря ви, че се поразговорихте с мен. Познавате ли някой си Ваниър?
— Да. — Лицето й този път замръзна. — Но слабо. Той е приятел на Лоуис.
— Много близък приятел.
— Той също може в най-близко време да ни даде повод за скромно погребение.
— Долових вече подобни намеци — казах аз. — Има нещо особено, свързано с този човек. Всеки път, щом името му се спомене, разговорите секват.
Тя ме изгледа продължително, но нищо не каза. Стори ми се, че дълбоко в очите й съзрях да пробягва някаква мисъл, но тя я премълча и вместо това рече:
— Морни неминуемо ще го пречука, ако той не остави Лоуис на мира.
— И аз мисля така. Лоуис е готова да отвърне с нежност дори на подсвирване. Това всеки го вижда.
— Изглежда, че само Алекс прави изключение.
— Все едно, Ваниър няма нищо общо с моята работа. Не е свързан със семейство Мърдок.
Тя изви презрително устни и попита:
— Нима? Ще ви кажа нещо. Не защото съм длъжна. Просто имам добро сърце. Ваниър познава Елизабет Брайт Мърдок, и то доста добре. Докато живеех там, той само веднъж дойде в къщата, но твърде често се обаждаше по телефона. Няколко пъти се случи тъй, че се обаждах първо аз и той всеки път искаше да говори с Мърл.
— Хм, странно. С Мърл значи.
Тя се наведе, за да загаси цигарата си, пак прободе фаса с ножа и го хвърли в кошчето.
— Много съм уморена — каза ненадейно. — Моля ви, вървете си.
Помаях се за миг, гледах я и се чудех. После казах:
— Лека нощ и благодаря. Желая ви всичко хубаво.
Излязох от стаята и я оставих да стои там с ръце в джобовете на бялото палто, с наведена глава, загледана в пода.
Беше два часът, когато се завърнах в Холивуд, прибрах колата и се качих в апартамента си. Вятърът беше спрял, но още се усещаше във въздуха хрускавата сухота, като в пустиня. Във всекидневната ми беше душно и угарката от пурата на Брийз още повече влошаваше застоялия въздух. Разтворих всички прозорци, за да проветря, и взех да се събличам и да изпразвам джобовете на костюма си. Заедно с другите неща оттам изпадна и сметката от компанията за доставка на зъболекарски материали. Издадена бе на името на някой си Х. Р. Тийгър за 30 фунта кристоболит и 25 фунта албастон.