— Бързо чаша вода за мисис Мърдок — и изключих копчето.
Седнах пак на стола и я наблюдавах как идва на себе си. Когато започна да диша равно и без усилие, казах:
— Не сте силна и неуязвима, а само се мислите за такава. Прекалено дълго време сте живели с хора, които се страхуват от вас. Ще разберете това, когато се сблъскате един ден с полицията. Там момчетата са професионалисти. Вие сте просто една разглезена аматьорка.
Вратата се отвори и една прислужничка внесе кана вода с лед и чаша. Остави ги върху масата и излезе.
Налях на мисис Мърдок чаша вода и я сложих в ръката й.
— Пийте на глътки, не наведнъж. На вкус няма да ви хареса, но не е вредна.
Тя отпи една глътка, после наведнъж изгълта половината чаша, сложи я върху масата и изтри устни.
— Като си помисля само — изхърка тя, — че от всички ченгета, които можех да наема, съм избрала онова, което ще ме тормози в собствения ми дом.
— Така доникъде няма да стигнем. Нямаме време. Какво ще кажем на полицията?
— Не искам да знам за полицията. Не искам да чувам. И ако само споменете името ми, ще смятам, че сте нарушили по най-долен начин професионалната етика.
Това отново ни върна там, откъдето бяхме тръгнали.
— Едно убийство променя изцяло нещата, мисис Мърдок. Когато е налице убийство, не може да се мълчи. Ще се наложи да им кажем защо сте ме наели и с каква цел. Те няма да го публикуват във вестниците. Тоест няма да го публикуват, ако повярват. А едва ли ще повярват, че сте ме наели да проуча Илайша Морнингстар само защото ви се бил обадил и поискал да купи монетата. Може и да не разберат, че нямате право да продадете монетата дори и да искате, защото може да не се сетят за тази страна на въпроса. Но в никакъв случай няма да повярват, че сте наели частен детектив само за да проучи един евентуален купувач. Така ли е?
— Това си е моя работа, нали?
— Не, по този начин няма да се отървете от полицията. Трябва да ги накарате да ви повярват, че сте искрена и пряма и нямате нищо за криене. Докато си мислят, че криете нещо от тях, няма да ви оставят на мира. Разкажете им една приемлива и правдоподобна история и те ще си отидат доволни. А най-приемливата и правдоподобна история е винаги истината. Имате ли нещо против да им я откриете?
— Абсолютно всичко. Но, изглежда, вече е все едно. Трябва ли да им кажете, че съм подозирала снаха си в кражба на скъпоценна монета и че съм сгрешила?
— Би било добре.
— И че монетата ми е била върната и начина, по който бе сторено?
— Би било добре.
— Това ужасно ще ме унизи.
Свих рамене.
— Коравосърдечен тип! Вие сте безчувствен пън! Не мога да ви понасям. Съжалявам, че изобщо ви срещнах.
— Чувствата ни са взаимни — казах аз.
Тя натисна с дебелия си пръст едно копче и излая в диктофона:
— Мърл, кажи на сина ми незабавно да дойде тук. И ти ела с него.
Освободи копчето, скръсти дебелите си пръсти и тежко отпусна ръце на скута си. Вдигна мътните си очи към тавана. Гласът й беше тих и унил, когато издума:
— Синът ми бил взел монетата, мистър Марлоу. Синът ми. Собственият ми син.
Не отговорих. Седяхме и се гледахме кръвнишки. След малко двамата влязоха в стаята и тя им излая да седнат.
21
Лесли Мърдок беше със зеленикав костюм и косата му изглеждаше влажна, сякаш току-що бе излязъл от банята. Седна леко приведен напред, загледа се в белите си обувки от скъпа, кожа и взе да върти пръстена на ръката си. Този път не носеше дългото си черно цигаре и без него видът му беше по-неуверен. Дори мустаците му като че ли бяха по-клюмнали от вчера, когато ме посети в бюрото ми.
Мърл Дейвис беше същата, както и предишния ден. Вероятно винаги изглеждаше една и съща. Косата й с цвят на светла мед беше все тъй силно опъната назад, очилата с кокалените рамки — все тъй големи и празни, а очите зад тях — все тъй безизразни. Дори беше облякла същата ленена рокля с къси ръкави и не носеше никакво украшение, дори и обици.
Имах странното чувство, че наново преживявам нещо, което вече ми се е случвало.
Мисиз Мърдок отпи от чашата си и каза тихо:
— Хайде, синко, разкажи на мистър Марлоу за монетата. Боя се, че трябва да му кажем всичко.
Мърдок ме погледна и отново сведе очи. Устната му леко играеше. Когато проговори, гласът му прозвуча глухо, изморено, като на човек, решил да направи пълни признания след изтощителна борба със съвестта си.
— Както ви казах вчера във вашия кабинет, дължа на Морни много пари. Дванадесет хиляди долара. После го отрекох, но е истина. Дължа му тези пари. Не исках майка ми да разбере. А той доста ме притискаше да му ги върна. Давах си, разбира се, ясна сметка, че рано или късно ще трябва да й кажа, но проявих слабост и все отлагах този момент. Взех монетата един ден, като използувах ключа на майка ми, докато тя спеше, а Мърл беше излязла. Дадох я на Морни и той се съгласи да я пази като залог, защото му обясних, че никога няма да може да я продаде за дванадесет хиляди долара, ако не е в състояние да представи биографията й и да докаже, че я притежава законно.