— Надявам се, че не — отговорих. — Много трудно ще ги накара да му повярват.
Тя зяпна рязко и зъбите й блеснаха насреща ми в полумрака. После стисна силно устни и привела глава, взе да ме фиксира злобно.
— Какво искате да кажете с това? — изежи се тя.
— Каквото казах. Историята не е правдоподобна. Личи, че е скроена и прекалено опростена. Той сам ли я скалъпи, или вие я съчинихте и го накарахте да я заучи?
— Мистър Марлоу — започна тя с убийствен тон, — внимавайте какво говорите!
Аз махнах с ръка.
— Всички трябва да внимаваме. Добре — да предположим, че историята ви е вярна. Морни ще отрече всичко и ние пак се връщаме там, откъдето тръгнахме. Морни не може да не отрече, тъй като в противен случай ще се види замесен в две убийства.
— Кое е тъй невероятното в разказа на сина ми? — изрева тя.
— Откъде накъде Морни, човек със солидна гърбина, протекции и известно влияние, ще се обвързва с две убийства, за да избегне обвинението в невинно прегрешение, като продажбата на заложен предмет. Няма никаква логика.
Тя ме гледаше и мълчеше. Аз й се ухилих, защото за първи път щеше да хареса казаното от мен.
— Открих снаха ви, мисис Мърдок. Вижда ми се странно, че синът ви, когото вие инак отлично контролирате, не ви е казал къде е.
— Не съм го питала — отговори старата с необичайно тих за нея глас.
— Тя се е завърнала там, откъдето е дошла, при оркестъра в клуба Айдъл Вали. Разговарях с нея. В някои отношения е твърде опърничаво момиче. Не изпитва нежни чувства към вас. Не изключвам вероятността действително да е взела монетата от злоба. Не изключвам и друга вероятност — Лесли да е знаел това или да го е научил впоследствие и да е скалъпил тази история, за да я прикрие. Той твърди, че много я обича.
Тя се усмихна. Не беше красива усмивка, тъй като лицето й беше противно. Но все пак беше усмивка.
— Да — каза меко тя, — да. Горкият Лесли. Той точно тъй би постъпил. И в такъв случай — тя млъкна и усмивката й стана по-широка, почти възторжена, — в такъв случай моята скъпа снахичка може би се е забъркала в убийство.
Наблюдавах я няколко мига как се наслаждава на тази мисъл.
— Много би ви харесало това — подхвърлих.
Тя кимна, все така усмихната, като първо възприе само думите и чак след това — грубостта в гласа ми. Лицето й замръзна, стисна силно устни и процеди през зъби:
— Не ми харесва тона ви. Никак не ми харесва тона ви.
— И не ви коря за това. Самият аз не го харесвам. Нищо не харесвам тук. Не харесвам този дом, нито вас, нито тиранията, която властвува тук, нито унизеното изражение на секретарката ви, нито този нехранимайко, сина ви, нито издирването, с което ме натоварихте, нито факта, че от мен се крие истината, а ми се разказват лъжи, нито…
Тя нададе вик; от освирепялото лице, по което избиха петна, а очите сякаш щяха да изскочат от орбитите си от ярост, гласът излиташе пронизващ от омраза.
— Вън! Вън от тази къща, незабавно! Нито минута повече тук! Вън!
Станах, вдигнах шапката си от земята и казах:
— С удоволствие.
Отправих и уморено-злобна усмивка, отворих вратата и излязох. Затворих я тихо, като едва чуто щракнах бравата. Без да зная защо.
22
Чух, че тича след мен и че ме вика по име, но продължих да вървя чак до средата на всекидневната. Тогава спрях, обърнах се и й позволих да ме настигне, задъхана, очите й сякаш щяха да изскочат от очилата, лъскавата й медноруса коса отразяваше слънчевите лъчи, проникнали през високите прозорци.
— Мистър Марлоу, моля ви! Моля ви, не си отивайте! Тя иска да останете! Наистина!
— Гледай ти! Тази сутрин си с по-силно начервени устни. И много ти отива.
Тя ме хвана за ръкава.
— Моля ви!
— Да върви по дяволите! Кажи й да скочи в езерото! И Марлоу има нерви! Кажи й да скочи в две езера, ако едно не я побере! Може да не е най-умното предложение, но то е първото, за което се сещам.
Погледнах към ръката, която ме държеше за ръкава, и я потупах. Тя бързо я отдръпна и по погледа й личеше, че е слисана.
— Моля ви, мистър Марлоу! Тя има неприятности. Има нужда от вас.
— И аз имам неприятности — изръмжах. — Потънал съм до ушите в неприятности. Ти пък защо се тревожиш?
— О, аз всъщност много я обичам. Зная, че е груба и властна, но сърцето й е златно.
— По дяволите и сърцето й! Не очаквам да се сближа с нея дотолкова, че това да има значение за мен. Тя е една дебела лъжкиня. Не желая вече да имам нищо общо с нея. И аз мисля, че неприятностите й са големи, но няма да си помръдна пръста за нея. Щом крият от мен истината…
— О, сигурна съм, че ако сте малко по-търпелив… Прегърнах я през раменете, без да се замислям.