Тя скочи цял метър встрани и в очите й припламна паника. Стояхме и се гледахме задъхани и двамата — аз, както обикновено, зяпнал, а тя със силно стиснати устни и потръпващи бледи ноздри. Лицето й стана съвсем бяло, сякаш бе зле гримирано.
— Виж какво — отроних бавно, — да си имала някакво неприятно изживяване, когато си била малка?
Тя кимна много бързо.
— Някой мъж да те е изплашил или нещо такова?
Тя кимна отново и прехапа със ситните си бели зъби долната си устна.
— И оттогава все така ли си?
Тя само стоеше и мълчеше тебеширенобяла.
— Виж какво — продължих, — заявявам ти, че никога няма да направя нещо, което да те изплаши. Никога.
Очите й плувнаха в сълзи.
— Ако съм се докоснал до тебе, все едно, че съм пипнал стол или врата. Никакъв умисъл не съм вложил в това. Ясно ли е?
— Да.
Най-после проговори. В дълбочините, на очите й, зад сълзите, все още се спотайваше паника.
— Да — повтори тя.
— Що се отнася до мен, това е. Няма повече да го обсъждаме. А сега да поговорим за Лесли. Неговото съзнание е насочено другаде. Но в смисъла, който ти влагаш в думите, той е почтен мъж, така ли?
— О, да, разбира се!
Лесли беше бог. За нея естествено. За мен той беше шепа курешки.
— А сега за старата бъчва. Тя е груба и примитивна и смята, че може да постигне всичко, което пожелае, и да се държи безобразно с теб, но всъщност е добра към тебе, така ли?
— Така е, мистър Марлоу, тъкмо това исках да ви кажа…
— Добре. Сега защо не се опиташ да забравиш случилото се или онзи тип, който те е изплашил, се върти някъде наблизо?
Тя вдигна ръка към устните си и прехапа основата на палеца, като ме гледаше над нея, сякаш от балкон.
— Той умря — каза. — Падна от… от един прозорец.
Аз я спрях с жест.
— А, той ли е? Чух за него. Забрави, не можеш ли?
— Не — поклати тя замислено глава. — Не мога. Изглежда, че изобщо не мога да забравям. Мисиз Мърдок постоянно ми казва да забравя. Често ми говори за това. Но аз не мога.
— Щеше да е далеч по-добре, ако по-често си държеше голямата уста, затворена. Само ти пречи да забравиш.
Мърл се изненада и дори се докачи от думите ми.
— О, това не е всичко. Аз бях негова секретарка. Тя беше негова жена. Става дума за първия й мъж. Естествено, че тя също не може да забрави, как да забрави?
Почесах се по ухото. Този жест поне нищо не значеше. Сега лицето й беше почти безизразно, ако не се брои, че очевидно бе забравила за моето присъствие. Аз бях глас от пространството — безличен, безплътен, — който тя чуваше в главата си. В този миг ме осени едно от моите странни и внезапни предчувствия.
— Чувай — казах аз, — да не би да има някой, с когото се виждаш и който ти действува по същия начин? Да ти е по-скъп от останалите?
Тя се огледа, а заедно с нея и аз. Под стола никой не се беше скрил, никой не надничаше през вратата или прозорците.
— Защо трябва да ви отговарям? — въздъхна тя.
— Не трябва. Само ако имаш желание.
— Обещавате ли да не казвате никому, нито дори на мисис Мърдок?
— Най-малко на нея. Обещавам.
Тя отвори уста и на лицето й се появи свенлива, доверителна усмивка, но нищо не последва. Гърлото й се скова. Оттам излезе само дрезгав звук. Зъбите й буквално затракаха.
Щеше ми се да я прегърна здраво, но се страхувах да я докосна. Стояхме така един срещу друг. Нищо не се случваше. Стояхме. Нищо не можех да направя.
После тя се обърна и побягна. Слушах стъпките й да отекват в коридора. Чух затварянето на врата.
Тръгнах след нея и стигнах вратата. Тя хлипаше отвътре. Стоях и слушах нейния плач. Не можех да направя нищо. И се запитах дали изобщо някой може да стори нещо.
Върнах се при остъклената врата, почуках, отворих и подадох глава. Мисиз Мърдок седеше, както я бях оставил. Като че изобщо не беше помръднала.
— Кой е наплашил до смърт това момиче?
— Махайте се от къщата ми — процеди тя през зъби.
Аз не помръднах. Тогава тя се изсмя прегракнало.
— Смятате ли се за умен мъж, мистър Марлоу?
— Е, не преливам от ум.
— А защо не проверите?
— За ваша сметка ли?
Тя повдигна тежките си рамене.
— Вероятно. Зависи. Кой знае?
— Вие не сте си направили никакви изводи от нашия разговор — казах аз. — Все така ми предстои да говоря с полицията.
— Изводи няма да си правя и единственото, за което съм платила, е намирането на монетата. Съгласна съм да я приема срещу парите, които вече ви дадох. А сега си вървете. Досаждате ми. Неимоверно.
Затворих вратата. Плач и хълцане не се носеха иззад тази врата. Беше тихо. Тръгнах си.
Отворих си сам входната врата. Постоях навън, заслушан как слънцето гори тревата. Някъде отзад се запали мотор и сив „Форд Меркури“ се зададе бавно по страничната алея. Караше го мистър Лесли Мърдок. Като ме видя, спря, слезе от колата и бързо се приближи до мен. Отново елегантен: този път в кремаво габардинено пардесю; всичко на него трептеше — панталоните, белите обувки с лъскавите черни бомбета, спортното сако на ситно черно-бели карета, черно-бялата носна кърпа, кремавата риза без връзка. Беше сложил зелени слънчеви очила. Дойде съвсем близо до мен и каза с нисък, притеснен глас: