— Не.
И двамата мълчаха и ме гледаха.
— Италианец — поясни Брийз.
— Какво?
— Слушай, момче, не се ли радваш? — попита Брийз.
— Ще ми кажете или ще седите самодоволни й разплути и ще ме наблюдавате как се радвам?
— Обичаме да гледаме, когато хората се радват — каза Брийз. — Не ни се случва често.
Пъхнах цигара в уста и я задъвках.
— Използувахме един италианец — каза Брийз. — Казва се Палермо.
— Ох, знаете ли какво?
— Какво? — попита Брийз.
— Тъкмо си мислех какво е характерно за полицейския разговор.
— Какво?
— Въобразявате си, че всяка дума трябва да има ефекта на бомба.
— Всеки ефект, който е ефектен, е добър — каза Брийз спокойно. — Искаш ли да научиш нещо, или предпочиташ да упражняваш остроумието си?
— Искам да науча.
— Значи ето каква била работата. Хенч бил пиян. Не пийнал, а дълбоко пиян. Мъртвопиян. Пиел систематично от седмици. На практика бил престанал да се храни и да спи. Само алкохол. Стигнал дотам, че вече не се опивал, а, напротив — из-трезнявал от пиенето. Алкохолът бил последното нещо, което му останало на този свят. Когато човек достигне подобно състояние и ти му отнемеш пиенето, без да му дадеш нещо в замяна за успокоение, той е загубен, ще откачи.
Замълчах. Спанглър все още се хилеше неприлично. Брийз чукна пурата в ръба на пепелника, но от нея не падна никаква пепел, той отново я лапна и продължи:
— Той е психически разстроен, но ние не искаме да си имаме работа с психопати. В това отношение сме категорични. Трябва ни човек без досие на психически болен.
— Мислех, че сте уверени в невинността на Хенч.
Брийз кимна разсеяно.
— Бяхме, снощи. Или може малко да съм преувеличил. Както и да е, през нощта, не щеш ли, Хенч откачи. Закараха го в лазарета и му биха голяма доза наркотик. Лекарят на затвора му направи инжекцията. Но това да си остане между нас. Официално няма никакъв наркотик. Ясно ли е?
— Даже прекалено.
— Ха тъй. — Отговорът ми го изпълни със смътно подозрение, но беше толкова увлечен от разказа си, че не искаше да си губи времето с мен. — Както и да е, тази сутрин беше добре. Наркотикът все още действуваше, той беше блед, но миролюбив. Посетихме го. Как си, синко? Имаш ли нужда от нещо? С удоволствие ще ти услужим. Добре ли се отнасят тук с тебе? И тъй нататък в този дух. Позната ти е песничката.
— Да — казах аз. — Позната ми е.
Спанглър отблъскващо облиза устни.
— След малко, значи, той си отваря устата, колкото едва да се чуе „Палермо“. Палермо се казва италианецът, който живее отсреща на същата улица и е собственик на погребално бюро, на общежитието и на още много неща. Спомняш ли си го? Разбира се, че си го спомняш. Нали той ни съобщи за високата блондинка. Нищо такова няма, естествено. Всички италианци са побъркани на тема високи блондинки. Привиждат им се на дузини. Но този Палермо ни свърши добра работа. Поразпитах наоколо. Всички в квартала са за него. Не можеш да си позволиш да излезеш срещу него. Викам на Хенч: „Този Палермо приятел ли ти е?“, а той: „Доведете Палермо“. Върнахме се тук в участъка, обадихме се на Палермо и той каза, че веднага ще дойде. След малко ето го пристига. Викаме му: „Хенч иска да ви види, мистър Палермо“. — „Защо ли? — пита Палермо. — Нещастник е той. Но инак е добър. И е човек на място. Щом иска да ме види, добре. Ще отида при него. Ще го видя насаме. Без полицаи.“ — „Добре“ — казвам, — „мистър Палермо.“ Отиваме в болницата и Палермо разговаря с Хенч насаме. След малко излиза и вика: „Всичко е наред. Призна. Аз може би ще платя за адвокат. Симпатичен ми е, горкият.“ Това беше. После си отиде.
Не казах нищо. Настъпи мълчание. Високоговорителят на стената започна за предава вести. Брийз наклони глава, изслуша няколко думи и повече не му обърна внимание.
— Влязохме после със стенографа при Хенч и той ни разправи, че Филипс задирял момичето му. Това станало онзи ден в коридора. Хенч си бил в стаята и видял, но Филипс се прибрал в апартамента си и затворил вратата, преди Хенч да успее да излезе. А Хенч побеснял. Цапардосал мадамата по окото, но това не го успокоило. Налегнали го черни мисли, като всеки пиян. Викал си: откъде накъде този тип ще закача моето момиче. Ще му дам да се разбере. И започнал да го дебне. Вчера следобед видял, че Филипс се прибира. Казал на момичето да отиде да се разходи.) Тя не искала да се разхожда и Хенч посинил и другото й око: след което тя излязла. Почукал на вратата на Филипс и онзи му отворил. Хенч малко се изненадал, но аз му обясних, че Филипс е чакал тебе. Както и да е, отворил вратата, Хенч влязъл и казал на Филипс какво мисли по въпроса и как смята да действува, а Филипс се изплашил и извадил пистолет. Хенч го хласнал по главата. Филипс тупнал на земята, но на Хенч не му стигало. Нищо не е да халосаш някого и да го проснеш на пода! Никакво удовлетворение, никакво отмъщение. Хенч вдигнал пистолета от пода, все тъй пиян и неудовлетворен, а Филипс посегнал да го хване за крака. Хенч не знае защо го направил. В главата му било страшно объркано. Замъкнал Филипс в банята и го пречукал със собствения му пистолет. Как ти харесва?