Комбинацията от тези две движения заедно с вдървеността на тялото, стиснатите в скута ръце и облещеният поглед можеха да нанесат тежък удар на нервите на всеки човек.
На бюрото ми имаше тенекиена кутия с тютюн за лула, а между бюрото и нейния стол се намираше масичката за шах и кутията с фигурите. Извадих лулата от джоба си и отидох да я напълня с тютюн от кутията. По този начин застанах от другата страна на масичката, точно срещу нея. Чантата й лежеше на ръба на масичката, малко встрани от нея. Тя подскочи, като се приближих до бюрото, но после отново изпадна в първоначалното си състояние. Дори направи усилие да се усмихне.
Натъпках лулата, драснах клечка кибрит, запалих я и останах така с клечката в ръка, след като вече я бях духнал.
— Не си си сложила очилата — казах.
Тя проговори. Гласът й беше спокоен, сдържан.
— О, аз ги нося само из къщи и когато чета. Те са в чантата ми.
— Сега си в къщи. Трябва да си ги сложиш. Протегнах непринудено ръка към чантата. Тя не помръдна.
Изобщо не погледна към ръцете ми. Очите й бяха впити в лицето ми. Извърнах се леко, докато отварях чантата й. Напипах калъфката с очилата и я плъзнах по масичката към нея.
— Сложи ги — казах.
— Ах, да, ще ги сложа. И май трябва да си сваля шапката…
— Да, свали я.
Тя сне шапката от главата си и я сложи на коленете си. После си спомни за очилата и забрави шапката. Тя падна на пода, когато посегна да вземе очилата. Сложи ги. Това според мен значително оправи външния й вид.
Докато вършеше това, аз извадих пистолета от чантата й и го пъхнах в задния си джоб. Не мисля, че ме видя. Приличаше ми досущ на автоматичния 25-калибров колт с дръжка от орехово дърво, който бях видял предишния ден в чекмеджето на бюрото й.
Седнах на канапето и казах:
— Тъй, сега какво ще правим? Гладна ли си?
— Бях в къщата на мистър Ваниър — каза тя.
— О!
— Той живее в Шърман Оукс. В края на Ескамило драйв. В самия край.
— Сигурно — казах, без да имам нищо предвид, и се опитах да пусна колелце дим, но не успях. Някакъв нерв на бузата ми се опитваше да се изпъне като струна. Това не ми хареса.
— Да — отрони тя със спокойния си глас, а горната й устна отскачаше и се прибираше и главата й се извърташе наляво и рязко се връщаше в нормалното си положение. — Там е много тихо. Мистър Ваниър живее в тази къща от три години. Преди това е живял на Холивудските хълмове, на улица „Дайъмънд“. Живеел с някакъв друг човек, но не се спогаждали много, така каза мистър Ваниър.
— Напълно го разбирам — казах аз. — От колко време познаваш мистър Ваниър?
— От осем години. Но не го познавам добре. От време на време му носех разни… пакети. Той обичаше аз да му ги нося.
Пак се опитах да духна колелце. Не стана.
— Разбира се — продължи тя, — никога не съм го харесвала. Страхувах се, че може… че може да опита…
— Но нали не се е опитал?
За първи път на лицето й се изписа нормално човешко изражение на изненада.
— Не — отвърна. — Не се опита. Но беше по пижама.
— Живее си човекът живота. Въргаля се цял ден по пижама. Върви им на някои хора, а?
— Когато знаеш някои работи, хората ти плащат пари, за да ги забравиш — каза тя сериозно. — Мисиз Мърдок е толкова добра към мен, нали?
— Разбира се. Колко пари му занесе днес?
— Само петстотин долара. Мисиз Мърдок каза, че само толкова може да даде, а всъщност тя и толкова не може да си позволи. Каза, че трябва да се сложи край на това. Не може да продължава повече. Мистър Ваниър все обещава да престане, но не го прави.
— Такива са си.
— Така че само едно нещо можеше да се направи. Знаех го от години всъщност. За всичко съм виновна аз, а мисис Мърдок е тъй добра към мен. А нещата не можеха да станат по-лоши за мен, отколкото са, така ли е?
Вдигнах ръка и хубаво разтърках бузата си, за да успокоя нерва. Тя забрави, че не съм й отговорил на въпроса, и продължи:
— И го направих. Той беше там, по пижама, до него — чашата му. Усмихваше ми се цинично. Дори не стана да ми отвори. Но на външната брава имаше ключ. Някой си беше забравил там ключа. Беше… беше… — гласът й заседна в гърлото.