— Беше ключ на вратата — помогнах й аз. — И значи си могла да влезеш.
— Да. — Тя кимна и почти се усмихна. — Всъщност никак не беше трудно. Дори не си спомням дали чух гърмежа. Но трябва да е имало гърмеж, разбира се, и то доста силен.
— Сигурно — казах аз.
— Отидох съвсем близо до него, за да съм сигурна, че ще го улуча.
— А мистър Ваниър какво направи?
— Нищо. Само дето ми се усмихваше цинично. Е, това е всичко. Не исках да се върна при мисис Мърдок и да й създавам неприятности. Нито на Лесли.
Гласът й премина в шепот, като произнесе името му, а през тялото й премина тръпка.
— Затова дойдох тук — продължи тя. — И като не отговорихте на звънеца, намерих стаята на управителя и го помолих да ме пусне тук, да ви почакам. Уверена бях, че ще знаете какво трябва да се направи.
— А докосна ли нещо, докато беше в къщата на Ваниър? — попитах. — Можеш ли да си спомниш? Имам предвид — освен външната врата. Може би просто си влязла през вратата и си излязла, без да се докоснеш до нещо?
Тя се замисли и главата й престана да се върти.
— Да, спомням си. Загасих лампата, преди да си тръгна. Една такава лампа, дето свети нагоре, с големи крушки. Загасих я.
Аз кимнах и й се усмихнах. Марлоу, целият една жизнерадостна усмивка.
— Кога стана това? Преди колко време?
— Точно преди да дойда тук. Дойдох с колата. Колата на мисис Мърдок, за която питахте вчера. Забравих да ви кажа, че тя не я взе, когато си отиде. Или може би ви казах? Да, сега си спомням, че ви казах.
— Значи така. Оттам дотук е най-малко половин час път. Тук си вече близо час. Значи трябва да е било около пет и половина, когато си излязла от къщата на Ваниър. И си загасила лампата.
— Точно така. — Тя кимна отново, много бодро. Доволна, че си спомня. — Загасих я.
— Искаш ли да пиеш нещо?
— Не — разтърси тя енергично глава. — Аз никога не пия.
— Имаш ли нещо против, ако аз си налея една чаша?
— Не, естествено, защо да имам нещо против?
Станах и я изгледах изпитателно. Устната й все така се повдигаше, главата й още се въртеше, но ми се стори, че вече не тъй силно. Ритъмът замираше.
Не знаех докога да продължавам в този дух. Може би колкото повече говори, толкова по-добре. Никой не знае колко време е необходимо, за да се преодолее един шок.
— Къде живееш? — попитах аз.
— Ами че аз живея при мисис Мърдок, в Пасадина.
— Искам да кажа, откъде си, къде са родителите ти?
— Родителите ми живеят в Уичита. Но аз никога не ходя там. От време на време им пиша, но от години не съм ги виждала.
— С какво се занимава баща ти?
— Има лечебница за кучета и котки. Той е ветеринарен лекар. Надявам се, че няма да научат за това. Миналия път не разбраха, мисис Мърдок скри от всички.
— Може да не стане нужда да разбират — казах аз. — Ще отида да си налея една чаша.
Заобиколих стола й, отидох в кухнята и си налях от силно, по-силно. Изпих го на един дъх, извадих пистолета от задния си джоб и проверих дали е спуснат предпазителя. Помирисах дулото и извадих пълнителя. В цевта имаше патрон, но пистолетът беше от онези, дето не стрелят, ако пълнителят е изваден. Надникнах в цевта. Гилзата вътре беше друг размер и се беше заклинила. Приличаше ми на тридесет и втори калибър. Гилзите в пълнителя бяха от калибъра на пистолета, по-малки. Сглобих отново пистолета и се върнах във всекидневната.
Не бях чул никакъв звук. Тя просто се бе свлякла на пода и лежеше пред стола, върху хубавата си шапка. Беше хладна като скумрия.
Изпънах я, свалих очилата и проверих да не си е глътнала езика. После пъхнах сгъната носна кърпа в устата й, за да не си прехапе езика, като дойде на себе си. Отидох до телефона и се обадих на Карл Мое.
— Тук е Фил Марлоу, докторе. Имате ли още пациенти, или вече свършихте?
— Свърших. Тъкмо излизах. Какво има?
— Обаждам се от къщи. Живея в апартаментите Бристъл, номер четиристотин и осем, ако сте забравили. Тук едно момиче припадна. Не ме е страх от припадъка, но се боя да не се побърка, като дойде на себе си.
— Не й давайте алкохол — каза той. — Тръгвам веднага. Затворих телефона и коленичих до нея. Започнах да разтърквам слепоочията й. Тя отвори очи. Устната й започна да играе. Издърпах носната кърпа от устата й. Тя ме погледна и каза:
— Ходих в къщата на мистър Ваниър. Той живее на Шърман Оукс. Аз…
— Ще имаш ли нещо против, ако те вдигна и те сложа да легнеш на канапето? Спомни ли си кой съм — Марлоу, големият глупак, който задава неприятни въпроси.
— Здравей — каза тя.