Аз я вдигнах. Тя се вдърви в ръцете ми, но не каза нищо. Положих я на канапето, оправих й полата, пъхнах възглавница под главата й и вдигнах шапката й от пода. Беше се сплескала като мекица. Оправих я колкото можах и я сложих върху бюрото.
Тя ме следеше с очи през цялото време.
— Извика ли полиция? — попита тихо.
— Не още — казах. — Бях много зает.
Тя се изненада. Не съм сигурен, но ми се стори, че и малко се засегна.
Отворих чантата й и се обърнах с гръб към нея, за да пусна обратно пистолета. Докато правех това, хвърлих едно око и на останалото съдържание. Обикновените дреболии, една-две носни кърпи, червило, пудриера от сребро и червен емайл, няколко книжни кърпички, портмоне с монети и няколко банкноти, никакви цигари, никакъв кибрит, никакви билети за театър.
Отворих ципа на вътрешното отделение. Вътре беше шофьорската й книжка и пачка пари, десет банкноти от петдесет долара. Разгледах ги. Нито една от банкнотите не беше чисто нова. Вътре в ластичето, което ги държеше, имаше пъхната бележка. Извадих я, разтворих я и я прочетох. Беше чисто написана на машина, с днешна дата. Най-обикновена разписка, която, ако бе подписана, щеше да удостоверява, че някой е получил 500 долара в брой.
Но, изглежда, никога вече нямаше да бъде подписана. Пъхнах парите и разписката в джоба си. Затворих чантата и хвърлих поглед към канапето. Тя гледаше в тавана и отново спазми кривяха лицето й. Влязох в спалнята и извадих одеяло, за да я завия. После отидох в кухнята и си налях още една чашка.
28
Доктор Карл Мос беше едър, плещест мъж с къси мустачки, изпъкнали очи и със спокойствието на ледник. Сложи шапката и чантата си на един стол, отиде до момичето на канапето и го погледна хладнокръвно.
— Аз съм доктор Мое. Как се чувствувате?
Тя попита:
— Не сте ли от полицията?
Той се наведе, напипа пулса й и започна да следи дишането й.
— Къде ви боли, мис…
— Дейвис — казах аз. — Мърл Дейвис.
— Мис Дейвис.
— Никъде не ме боли — каза тя, като го гледаше втренчено. — Аз… аз даже не знам защо лежа тук. Мислех, че сте от полицията. Виждате ли, аз убих един човек.
— Нормален човешки инстинкт — каза той. — Аз съм убил десетки.
Той не се усмихна.
В този момент по лицето й заиграха тикове.
— Няма защо да правите това — каза той меко. — Вярно, усещате тук-там леки нервни спазми, но само ги засилвате, като драматизирате нещата. Ако пожелаете, можете да ги контролирате.
— Мога ли? — прошепна тя.
— Ако поискате. Не е наложително. За мен това е без значение. Значи нищо не ви боли?
— Не — поклати глава тя.
Той я потупа по рамото и отиде в кухнята. Аз тръгнах подире му. Той се облегна на умивалника и ме изгледа спокойно.
— Каква е работата?
— Тя е секретарка на моя клиентка. Мисиз Мърдок от Пасадина. Клиентката ми е ужасна грубиянка. Преди около осем години някакъв мъж посегнал на Мърл. Не знам докъде са стигнали нещата. След това — не искам да кажа веднага, но приблизително по същото време, същият мъж паднал от някакъв прозорец или е скочил. Оттогава момичето не може да понася мъж да се докосне до нея, дори и най-случайно.
— Аха.
Изпъкналите му очи продължиха да изучават лицето ми.
— Тя да не би да си мисли, че той е скочил от прозореца заради нея?
— Не зная. Мисиз Мърдок е вдовицата на този мъж. После тя се омъжила отново и вторият й мъж също умрял. Мърл останала да живее при нея. Старата я държи изкъсо, както строгият родител — палавото си дете.
— Ясно. Регресия.
— Какво е това?
— Психически шок и несъзнателен опит да се върне обратно в детството. Ако мисис Мърдок й се кара често, но не прекалено, това засилва тенденцията. Отъждествяване на детското подчинение със закрилата от детските години.
— Нужно ли е да навлизаме тъй надълбоко? — изръмжах аз.
Той ми се усмихна спокойно.
— Виж какво, приятелю, момичето очевидно е неврастеничка. Отчасти поради обстоятелствата, отчасти преднамерено. Искам да кажа, че на нея тази роля всъщност й доставя удоволствие. Дори и да не го осъзнава. Впрочем това сега няма значение. Какви са тези приказки, че е убила човек?
— Някой си Ваниър, който живее на Шърман Оукс. Изглежда, че е професионален изнудвач. Мърл му е носила парите от време на време. Страхувала се е от него. Аз съм го виждал. Неприятен тип. Била е при него днес следобед и твърди, че го е застреляла.
— Защо?
— Казва, че не й харесал циничният начин, по който я гледал.
— С какво го е застреляла?
— Имаше пистолет в чантата й. Не ме питай защо го е носила. Не зная. Но ако го е застреляла, не е било с него. Куршумите в пистолета са друг калибър. В състоянието, в което е, с този пистолет не може да се стреля. Пък и изобщо не е стреляно с него.