Карл Мос може донякъде да се съгласи да закриля Мърл под мантията на Ескулап. Но може и да реши, че за нея в крайна сметка ще е по-добре да облекчи душата си от всичко, каквото й да е то.
Върнах се при жакардовия стол, стиснах зъби и хванах кичур коса, за да отместя главата от облегалката. Куршумът беше пробил слепоочието. Можеше да бъде и самоубийство. Но хора като Ваниър не се самоубиват. Изнудвачът, дори изплашеният изнудвач, изпитва чувство за власт и обича това чувство.
Пуснах главата му и се наведох да избърша ръка о мъха на килима. При навеждането забелязах ъгъла на някаква картина под долната полица на масичката до Ваниър. Заобиколих и я взех с носната си кърпа.
Стъклото беше спукано. Беше паднала от стената. Виждаше се гвоздейчето. Можех да предположа как е паднала. Някой, който е стоял отдясно на Ваниър, който дори се е навеждал към него, човек, познат, на Ваниър, от когото той не се е страхувал, внезапно е извадил пистолет и го е застрелял в дясното слепоочие. А после, изплашен от кръвта или от рипването на оръжието в ръцете му, убиецът отскочил назад към стената и съборил картината. Тя паднала в ъгъла, оттам се плъзнала под масата. А убиецът е бил прекалено предпазлив или уплашен, за да я пипне.
Погледнах я. Малка, неинтересна картина. Мъж в старинен жакет и тесни панталони, с дантели на ръкавите и кръгла кадифена шапка с перо, надвесен през прозорец, явно вика някому долу. Това долу не се виждаше на картината. Беше цветна репродукция на нещо, поначало ненужно.
Огледах по-внимателно стаята. Имаше и други картини, два доста свестни акварела, няколко гравюри — тази година гравюрите не са много на мода или може би греша? Общо шест. Е, може пък човекът да е харесвал тази картина, защо не? Мъж, наведен през висок прозорец. Много отдавна.
Погледнах Ваниър. Той няма да ми помогне ни най-малко.
Досегът на мисълта бе тъй лек, че за малко да я пропусна и да я оставя да отлети. Като докосване на перо, дори по-лек. По-скоро докосване на снежинка. Висок прозорец, мъж, който се навежда, преди много време.
Всичко за миг застана на мястото си. Мисълта внезапно жегна мозъка ми. От висок прозорец преди много време — преди осем години — мъж, който се навежда — още напред, прекалено — полита — към смъртта. Един мъж на име Форас Брайт.
— Мистър Ваниър — промълвих аз донякъде с възхищение, — добре го изиграхте, няма що.
Обърнах картината. На гърба бяха изписани дати и парични суми. Дати от преди почти осем години, суми предимно от по 500 долара, няколко по 750, две по 1000. Имаше направен сбор с дребни цифри: 11 000. Ваниър не бе получил последната вноска. Бил е мъртъв, когато е пристигнала. Не бяха много пари за осем години. Клиентът на мистър Ваниър здравата се е пазарил.
Картоненият гръб беше прикрепен към картината със стоманени игли. Две от тях бяха паднали. Разхлабих го и даже малко го скъсах. Между него и картината имаше бял плик. Запечатан, ненадписан. Вътре намерих две квадратни снимки и един негатив. Снимките бяха едни и същи. Мъж, силно наведен навън през прозорец, с отворена уста, крещящ. Ръцете му, опрени на тухления перваз на прозореца. Зад рамото му се мяркаше лицето на жена. Слабоват, тъмнокос мъж. Лицето му не се виждаше много ясно, нито пък лицето на жената зад него. Надвесен от прозореца, той крещеше или викаше нещо.
Стоях така със снимката в ръка и я разглеждах. Доколкото можех да видя, тя нищо не значеше. А знаех, че трябва да значи нещо. Но не можех да разбера защо. Продължих да я разглеждам. И изведнъж осъзнах, че нещо не беше в ред. Нещо съвсем дребно, но фатално. Разположението на ръцете на мъжа — устремени към ръба на перваза. Ръцете не се държаха за нищо, не се допираха до нищо. Сухожилията на китките докосваха ръба на перваза, но дланите се опираха във въздуха.
Той не надничаше. Той падаше.
Напъхах всичко обратно в плика, сгънах картонения гръб и го мушнах в джоба си. Скрих рамката, стъклото и картината във вградения гардероб под пешкирите.
Всичко това продължи прекалено дълго време. Пред къщата спря кола. Чух стъпки по алеята. Скрих се зад завесата в нишата.
30
Вратата се отвори и после безшумно се затвори. Последва тишина, която увисна във въздуха сякаш топъл дъх в мразовит ден, а после дрезгав вик, който завърши във вой на отчаяние.
След това мъжки глас, изопнат от ярост, избълва: