— Здравей.
Гласът й беше слаб и изтощен, глас, който знаеше, че собственикът му е на легло, че над него бди медицинска сестра, и всичко останало.
— Здравей.
Приближих леглото и й отправих една от лъскавите си усмивки.
— Аз съм добре — прошепна тя. — Нищо ми няма, нали?
— Разбира се.
— В твоето легло ли съм легнала?
— Няма значение, няма да те ухапе.
— Не ме е страх — каза тя. Ръката й се плъзна към мен и легна с дланта нагоре, в очакване да бъде взета. Взех я. — От тебе не ме е страх. Никоя жена не може да се страхува от теб, нали?
— Като имам предвид кой го казва, предполагам, че трябва да е комплимент.
Очите й се усмихнаха, после пак станаха сериозни.
— Аз те излъгах, не съм застреляла никого.
— Зная. Аз бях там. Забрави за това. Не мисли повече за него.
— Хората винаги ти казват да забравиш неприятните неща. Но те не се забравят. Искам да кажа, че е някак глупаво да ти говорят така.
— Добре — рекох аз и се престорих на засегнат. — Глупав съм. А сега какво ще кажеш за още малко сън?
Тя обърна глава, за да ме погледне право в очите. Седнах на ръба на леглото, като я държах за ръката.
— Полицията ще дойде ли?
— Не. Само не се разочаровай.
Тя се смръщи.
— Сигурно ме мислиш за голяма глупачка.
— Е… само малко.
Две сълзи бликнаха от очите й и се търкулнаха бавно по бузите.
— Мисиз Мърдок знае ли къде съм?
— Още не. Сега отивам при нея и ще й кажа.
— Трябва ли да й кажеш… всичко?
— Да, защо не?
Тя извърна глава.
— Тя ще разбере — промълви тихо. — Тя знае за ужасното нещо, което направих преди осем години. Ужасното, страшното нещо.
— Разбира се. Нали за това е плащала на Ваниър през всичкото време.
— Боже мой — простена тя, извади другата си ръка изпод завивката и издърпа тази, която държах, за да ги вкопчи една в друга. — Не исках да научиш за това. Не исках. Никой не знаеше освен мисис Мърдок. И родителите ми не знаят. Не исках и ти да научаваш.
Влезе сестрата и ме погледна строго.
— Не мисля, че е редно да говори толкова, мистър Марлоу. Мисля, че сега трябва да си отидете.
— Чакайте, мис Лимингтън, аз познавам това момиче от два дни, а вие само от два часа. Този разговор е от полза за нея.
— Може да предизвика друг… ъ-ъ… пристъп — каза тя строго, като избягваше погледа ми.
— Е, ако ще има друг пристъп, не е ли по-добре да го получи сега, докато сте тук, и да приключи. Идете в кухнята и си налейте нещо за пиене.
— Никога не пия, когато съм на работа — отсече тя студено. — Освен това някой може да ме усети.
— Сега работите за мен. Всички мои служители са задължени да се напиват от време на време. А ако вечеряте добре, никой няма да ви усети.
Тя ми се усмихна бързо и излезе от стаята. Мърл слушаше разговора като весела интермедия към сериозна пиеса. По-скоро отегчена.
— Искам да ти разкажа всичко — рече задъхано. — Аз…
Пресегнах се и сложих голямата си ръка върху двете й стиснати ръце.
— Недей. Знам всичко. Марлоу знае всичко — освен как да си изкарва хляба. Който никак не е евтин. Хайде, сега поспи, а утре ще те закарам в Уичита, да видиш родителите си. Разноските плаща мисис Мърдок.
— Колко мило от нейна страна! — извика тя с ококорени, грейнали очи. — Винаги е била чудесна с мен.
Станах от леглото.
— Тя е чудесна жена — потвърдих, като й се усмихнах. — Чудесна. Сега ще отида при нея и ще си поприказваме мило на чашка чай. А не заспиш ли веднага, няма да ти позволя да си признаеш никакви други убийства.
— Ти си ужасен — каза тя. — Не те обичам.
Обърна глава, пъхна ръце под завивките и затвори очи. Тръгнах към вратата. Преди да изляза, се обърнах рязко и я погледнах. Едното й око беше отворено и ме следеше. Усмихнах й се закачливо и то бързо се затвори.
Върнах се във всекидневната, подарих на мис Лимингтън каквото беше останало от усмивката ми и напуснах квартирата заедно с куфара.
Насочих колата към булевард Санта Моника. Заложната къща беше все още отворена. Старият евреин с черната шапчица се изненада, че съм в състояние толкова бързо да освободя залога си. Обясних му, че в Холивуд тъй стават работите.
Той извади плика от касата, отвори го, взе от мен парите и разписката и пусна в ръката ми лъскавата златна монета.
— Толкова е ценна, че ми е мъчно да се разделя с нея — призна си той. — Изработката, нали разбирате, изработката е превъзходна.