Тя беше захлупила лице на бюрото. Плачеше. Извърна се и ме погледна с мокри от сълзи очи. Затворих вратата, отидох до нея и прегърнах крехките й рамене.
— Горе главата! — рекох. — По-скоро трябва да я съжаляваш. Има се за несломима и ще си строши врата, за да го доказва.
Момичето скочи на крака и се отдръпна от ръката ми.
— Не ме докосвайте! — изрече задъхано. — Моля ви! Не позволявам мъже да ме докосват. И не говорете такива ужасни неща за мисис Мърдок.
Лицето й бе порозовяло, мокро от сълзи. Без очила очите й бяха чудно хубави. Тикнах най-сетне дълго чакащата цигара в устата си и я запалих.
— Аз… такова… не исках да ви засегна — подсмръкна тя. — Ама тя така ме унижава… а пък аз само се старая заради нея…
Тя подсмръкна отново, извади от бюрото си мъжка носна кърпа, тръсна я, за да я разгъне, и си избърса очите. В единия ъгъл на кърпата видях избродирани в лилаво инициалите Л. М. Вгледах се в тях и изпуснах дима към дъното на стаята, по-далеч от косата й.
— С какво мога да ви бъда полезна? — попита тя.
— Трябва ми номерът на колата на мисис Лесли Мърдок.
— 2X1111, сив „Меркури“ с гюрук, модел 1940 години.
— Тя ми каза, че е с две врати.
— Това е колата на мистър Лесли. Двете са еднаква марка, модел и цвят. Линда не си взе нейната.
— Аха. А знаете ли нещо за мис Лоуис Маджик?
— Виждала съм я веднъж. Живееха в един апартамент с Линда. Дойде тук веднъж с някой си… мистър Ваниър.
— Кой е той?
Тя сведе поглед към бюрото.
— Аз… такова… Тя просто дойде с него. Не го познавам.
— Добре, как изглежда тогава мис Лоуис Маджик?
— Висока, приятна блондинка. Много… много привлекателна.
— Искате да кажете сексапилна?
— Е… — изчерви се тя ядосано. — По един изискан начин, ако ме разбирате.
— Разбирам ви. Но това доникъде не ме е довело.
— Вярвам ви — промърмори язвително.
— А да знаете къде живее мис Маджик?
Тя поклати отрицателно глава. Сгъна много грижливо носната кърпа и я пъхна в чекмеджето — в същото, където държеше пистолета.
— А като изцапате тази, може да задигнете друга — подхвърлих аз.
Тя се облегна назад, постави малките си добре оформени ръце върху бюрото и ме изгледа спокойно.
— На ваше място не бих прекалявала с нахаканите обноски, мистър Марлоу. Поне що се отнася до мен.
— Така ли?
— Да. И няма да отговарям повече на въпросите ви, освен ако нямам изрично нареждане. Работата ми тук е от поверително естество.
— Не съм нахакан, а мъжествен.
Тя взе молив и драсна нещо в бележника си. Усмихна ми се вяло, превърнала се отново в олицетворение на самообладанието.
— Може би не си падам по мъжествените мъже.
— Ти си куку — рекох й аз. — По-откачена жена от теб не съм виждал. Довиждане.
Излязох от стаята и затворих вратата решително, преминах през празния коридор и голямата смълчана, погребална всекидневна и излязох през входната врата.
Слънцето затанцува пред очите ми върху напечената морава. Сложих си тъмните очила, минах покрай негърчето и отново го потупах по главата.
— Братко, оказа се по-лошо дори от очакванията ми — оплаках се аз.
Напечените камъни на пътеката, която минаваше през моравата, пареха дори през подметките на обувките ми. Влязох в колата и потеглих.
От тротоара зад мен се откъсна малка кола с две врати, бежово-пясъчна на цвят. Нищо не си помислих. Мъжът зад волана носеше тъмна сламена шапка с плоско дъно, вирната периферия и ярка панделка, а очите му, както и моите, бяха скрити зад слънчеви очила.
Подкарах назад към града. След десетина преки, когато) спрях на червено, пясъчният автомобил беше все така зад мен. Свих рамене и обиколих няколко преки, колкото за номера. Колата ме следваше неотлъчно. Завих рязко в една улица, обточена с огромни вечнозелени дървета, чевръсто направих обратен завой и спрях на тротоара. Пясъчният автомобил предпазливо се подаде иззад ъгъла и влезе в улицата. Русокосата глава под шоколадената панамена шапка с пъстроцветен ширит дори не се обърна към мен. Колата плавно продължи напред, а аз се върнах обратно по посока на Аройо Секо и продължих към Холивуд. Няколко пъти се огледах предпазливо, но не видях малката кола.
3
Бюрото ми се намираше на шестия етаж на сградата „Кауенга“ — две малки стаички на гърба на зданието. Едната държах отключена, за да има къде да ме почака търпеливият клиент, ако се появеше такъв. На външната врата бе монтиран мъркащ звънец, който можех да включвам и изключвам от вътрешната стая — мястото ми за уединение и размисъл.