— И златото, от което е направена, сигурно струва поне двадесет долара — добавих аз.
Той сви рамене, усмихна се, аз пуснах монетата в джоба си и му пожелах лека нощ.
32
Лунната светлина се беше опънала като бял чаршаф върху зелената поляна пред къщата, само под хималайския кедър се бе притаила гъста тъмна сянка от черно кадифе. Светеха два прозореца на долния етаж и един на горния. Прекосих чакълената пътека и позвъних. Този път не погледнах към малкото боядисано негърче. Нито го погладих по главата. Шегата вече се беше изтъркала.
Вратата му отвори белокоса червенолика жена, която не бях виждал преди. Представих й се:
— Аз съм Филип Марлоу. Бих искал да говоря с мисис Мърдок. Мисиз Елизабет Мърдок.
Тя ме погледна недоверчиво.
— Мисля, че си е легнала — каза. — Не мисля, че ще можете да я видите.
— Часът е само девет.
— Мисиз Мърдок си ляга рано.
Тя понечи да затвори вратата. Беше мила старица и никак не ми се искаше да подлагам крак на вратата. Затова само леко се облегнах върху нея.
— Става дума за мис Дейвис — казах аз. — Много е важно. Можете ли да й предадете това?
— Ще проверя.
Отстъпих крачка назад и й позволих да затвори вратата.
От някакво тъмно дърво недалеч долетя песента на присмехулник. Една кола профуча по улицата и гумите й изскърцаха на завоя. Звънки пръски момичешки смях се разпиляха в тъмната улица, сякаш колата ги бе изсипала в бързината си.
След време вратата се отвори и жената каза:
— Можете да влезете.
Последвах я през големия празен вестибюл. Една-единствена лампа хвърляше слаба светлина, която едва достигаше до срещуположната страна. Въздухът в къщата бе твърде застоял, имаше нужда от проветряване. От дъното на вестибюла се изкачихме по стълби с парапети от дърворезба и колона, която подпираше парапетите. Още един вестибюл на горната площадка и в края — отворена врата.
Жената ме въведе през вратата и я затвори след мен. Озовах се в голяма всекидневна с много драперии, тапети в синьо и сребристо, канапе, син килим и големи френски прозорци, които водеха към тераса. Терасата беше покрита. Мисиз Мърдок седеше в голямо кресло, а пред нея имаше маса за игра на карти. Беше облечена в пеньоар на баклавички и косата й беше леко разрошена. Редеше пасианс. Държеше тестето в лявата ръка и преди да ме погледне, сложи една карта и извади втора. После каза:
— Е?
Приближих се към масата и погледнах — пасиансът на Канфийлд.
— Мърл е при мен, у дома — казах. — Получи истеричен припадък.
Тя попита, без да вдигне очи:
— А какво по-точно е истеричен припадък, мистър Марлоу?
Премести една карта и после бързо още две.
— По-рано му викаха нервна криза — отговорих аз. — Улавяли ли сте се в хитруване при редене на пасианс?
— Не е интересно да се лъже — каза тя с пресипнал глас. — А още по-безинтересно е, като не се лъже. Какво става с Мърл? Никога не е закъснявала преди. Бях започнала да се безпокоя.
Придърпах една табуретка и седнах от другата страна на масата. Оказах се по-ниско от нея, затова станах, взех си по-добър стол и седнах на него.
— Няма нужда да се безпокоите за нея. Повиках лекар и медицинска сестра. Сега спи. Ходила е при Ваниър.
Тя остави тестето карти, положи големите си сиви ръце на ръба на масата и ме погледна безчувствено.
— Мистър Марлоу, нека си поговорим откровено. По начало направих грешка, като ви наех. Причината беше, че не исках една малка използвачка като Линда да ме прави на глупачка, както бихте казали вие. Но щеше да е много по-добре, ако изобщо не бях вдигала шум. Много по-лесно щях да преглътна загубата на монетата, отколкото вас. Дори и никога да не я получех обратно.
— Но нали си я получихте? — запитах аз. Тя кимна. Очите й бяха вперени в мен.
— Да, получих я. Разказах ви по какъв начин.
— Но не повярвах.
— Нито пък аз — рече тя спокойно. — Глупавият ми син просто пое вината на Линда върху себе си. Постъпка, която смятам за детинска.
— Притежавате чудната способност да се ограждате с хора с подобно поведение — отбелязах.
Тя взе отново картите и сложи черна десетка върху червено вале — двете карти, които идваха на ред. После протегна ръка към тежката масичка отстрани, на която стоеше портото й. Отпи, остави чашата и ме погледна спокойно и твърдо.
— Имам чувството, че се каните да бъдете нагъл, мистър Марлоу.
Поклатих глава.
— Не нагъл. Просто искрен. Аз ви свърших доста добра работа, мисис Мърдок. Вие действително си възвърнахте монетата. Предпазих ви от полицията, поне засега. Не съм направил много за развода, но открих Линда — синът ви е знаел през цялото време къде е тя — и не мисля, че ще имате неприятности с нея. Тя осъзнава, че е направила грешка, като се е омъжила за Лесли. Но все пак, ако смятате, че не съм оправдал парите, които…