Тя каза „хм“ и сложи още една карта. Извади асо каро най-отгоре.
— Асото пика е затрупано, дявол да го вземе. Няма да успея да го извадя навреме.
— Можете да го измъкнете скришом, когато не гледате натам — посъветвах я аз.
— Не е ли по-добре да продължите разказа си за Мърл? — каза тя много тихо. — И не злорадствувайте прекалено, ако сте открили някоя друга семейна тайна, мистър Марлоу.
— За нищо не злорадствувам. Изпратили сте Мърл при Ваниър днес следобед с петстотин долара.
— И какво от това?
Тя си наля още порто и отпи, като ме фиксираше упорито над чашата.
— Кога поиска той парите?
— Вчера. Но чак днес можех да ги взема от банката. Какво е станало?
— Ваниър ви е изнудвал и е измъквал суми от вас в течение на близо осем години, така ли е? Заради нещо, което се е случило на 26 април 1933 година?
Паника се мярна дълбоко в очите й, но много далече, много смътно, сякаш винаги се е криела там и само за миг надникна към мен.
— Мърл ми разказа някои работи — продължих аз. — Синът ви ми каза как е умрял баща му. Аз прерових днес архивите и вестниците. Злополука. На улицата, точно под кабинета му, станал нещастен случай и много хора надничали от прозорците. Той просто се е надвесил прекалено напред. Носела се мълва, че било самоубийство, защото бил разорен и бил застрахован за петдесет хиляди в полза на семейството си, но следователят бил добър човек и не обърнал внимание на слуховете.
— Е, и? — каза тя. Гласът й беше хладен и остър, нито изкрякване, нито изпъшкване. Студен, твърд, напълно спокоен глас.
— Мърл е била секретарка на Хорас Брайт. Тя е странно момиче в някои отношения — прекалено плаха, неопитна, с манталитета на малко момиченце, обича да драматизира нещата, свързани със самата нея, има много старомодни схващания за мъжете, и така нататък. Предполагам, че един ден съпругът ви е изпаднал в настроение, закачил е момичето и го изплашил до смърт.
— Така ли? — Още един от лаконичните й отговори, който ме ръгна като дулото на пистолет.
— Налегнали я черни мисли и се озлобила вътрешно. После идва удобният случай и тя си отмъщава. Когато той се надвесил от прозореца. Някъде да греша?
— Говорете направо, мистър Марлоу. Разбирам само когато ми се говори направо.
— Боже мой, как по-ясно да ви го кажа? Тя е блъснала шефа си от прозореца. Убила го, с две думи. И й се разминало. С ваша помощ.
Тя погледна надолу към лявата си ръка, стиснала здраво картите. Кимна с глава. Брадичката й помръдна съвсем леко — надолу-нагоре.
— Имал ли е Ваниър някакво доказателство? — попитах аз. — Или просто може би е видял какво е станало и е започнал да ви шантажира, а вие сте му давали от време на време пари, за да избегнете скандала и защото много сте привързана към Мърл?
Тя нареди още една карта, преди да ми отговори. Непоклатима като скала.
— Говореше за някаква снимка — каза тя. — Но не му повярвах. Не е възможно да е направил снимка. Защото, ако имаше такава, щеше да ми я покаже рано или късно.
— Да, и аз мисля така. Би било прекалено голяма случайност, дори ако заради произшествието долу на улицата е имал зареден апарат в ръце. Но разбирам защо не се е осмелил да ви я покаже. Вие сте корава жена в някои отношения. Може да се е страхувал, че ще го предадете там, където трябва. Искам да кажа, че с нечистата си съвест на мошеник сигурно така е разсъждавал. Колко сте му платили?
— Това не е ваша… — започна тя, но спря и сви масивните си рамене. Властна жена, силна, сурова, безмилостна и способна да се справи с всичко. Замисли се.
— Единадесет хиляди и сто долара, без петстотинте, които му изпратих днес следобед.
— Ясно. Това е било голям жест от ваша страна, мисис Мърдок, като се вземат предвид обстоятелствата.
Тя махна с ръка и отново сви рамене.
— Мъжът ми си беше виновен. Беше пияница. Отвратителен човек. Не мисля, че й е сторил нещо, но както казахте, сигурно я е изплашил до смърт. Аз… аз не мога да я виня. Тя достатъчно се наказваше сама през всичките тези години.
— Тя трябваше лично да носи сумите на Ваниър, така ли?
— Това беше нейната представа за изкупление. Странно изкупление.
Кимнах.
— Мисля, че е типично за характера й. По-късно вие сте сключили брак с Джаспър Мърдок, оставили сте Мърл да работи при вас и сте се грижили за нея. Знае ли някой друг за това?
— Никой. Само Ваниър. Той едва ли би казал другиму.
— Да, и аз така смятам. Е, сега вече всичко е свършило. Ваниър го няма.