Прекосих стаята и излязох; затворих внимателно вратата, минах през вестибюла, слязох по стълбите, после през долния вестибюл, през остъклената стая, през малката канцеларийка на Мърл и излязох в безрадостната, задушна, необитаема всекидневна, в която, щом влезех, започвах да се чувствувам като балсамиран труп.
Френският прозорец в дъното се отвори, Лесли Мърдок влезе в стаята и спря, вперил в мен очи.
33
Костюмът му беше измачкан, косата разрошена. Малките му червеникави мустачки обаче бяха все тъй нелепи както и преди. Сенките около очите му бяха като дупки. Дългото черно цигаре, което държеше в ръка, беше празно и той потупваше с него по лявата си длан, недоволен; не искаше да ме види, не искаше да разговаря с мен.
— Добър вечер — каза сковано. — Отиваш ли си?
— Още не. Искам да говоря с теб.
— Не мисля, че има за какво да си говорим. Омръзнало ми е да говоря.
— О, да, има за какво да си говорим. За един човек на име Ваниър.
— Ваниър? Много слабо го познавам. Виждал съм го и доколкото го познавам, не ми харесва.
— Познаваш го много по-добре, отколкото твърдиш.
Той влезе по-навътре в стаята и седна в един от непредразполагащите столове, наведе се напред, подпря брадичка на лявата си ръка и се загледа в пода.
— Е, добре — промълви уморено. — Казвай каквото има. Предчувствувам, че ще е нещо изключително умно. Безмилостен поток от логика и интуиция и други подобни глупости. Също като детективите в книгите.
— Естествено. Ще разгледам доказателствата едно по едно, ще ги свържа в стройна картина, ще вмъкна нещата, които съм открил, ще анализирам подбудите и характерите на хората и ще разкрия, че са съвсем различни от това, за което всички, или поне аз, са ги смятали до този златен миг и накрая съвсем неочаквано ще се нахвърля върху най-малко подозирания.
Той повдигна очи и почти се усмихна.
— Който при думите ти пребледнява като лист хартия, от устата му започва да излиза пяна и измъква пищов от дясното си ухо.
Седнах близо до него и извадих цигара.
— Точно така. Някой ден двамата ще поиграем на тази игра. Имаш ли пистолет?
— Не е в мен. Много добре знаеш, че имам.
— Беше ли в теб снощи, когато отиде при Ваниър? Той сви рамене и се озъби.
— О, нима съм ходил снощи при Ваниър?
— Така мисля. Умозаключение. Ти пушиш „Бенсън енд Хеджис“. Пепелта на тази марка цигари е твърда и запазва формата си. В един от пепелниците в дома на Ваниър имаше такива сиви цилиндърчета колкото от две цигари. Но фасове нямаше. Защото ти пушиш с цигаре, а фасовете от цигаре са различни. Затова си ги прибрал. Как ти харесва?
— Не ми харесва.
Гласът му беше тих. Отново наведе очи.
— Това е един пример за дедукция. При това лош. Защото може да не е имало никакви фасове, но ако е имало и са били прибрани, това е може би, защото са били изцапани с червило. Определен цвят червило, което би могло да посочи поне каква е косата на пушачката. А жена ти има странния навик да изхвърля фасовете си в кошчетата за боклук.
— Не забърквай Линда — рече той студено.
— Майка ти все още мисли, че Линда е взела монетата и че историята, дето уж си я дал на Алекс Морни, е просто измислица, за да я прикриеш.
— Казах, не замесвай Линда.
Той започна да почуква зъбите си с черното цигаре и звукът беше остър и бърз, като от телеграфен ключ.
— Добре, да я оставим — казах, — само че аз не повярвах на историята поради друга причина. Ето тази.
Извадих монетата и я поднесох пред очите му.
Той я загледа напрегнато, със стиснати челюсти.
— Същата сутрин, докато ти разправяше историята си, тя беше на съхранение в една заложна къща на булевард Санта Моника. Изпрати ми я един начинаещ детектив на име Джордж Филипс. Простодушно момче, което допусна да се забърка в неприятна история, защото зле преценяваше хората и беше прекалено нетърпелив да се залови за някаква работа. Набито русо момче с кафяв костюм, тъмни очила и доста живописна шапка. Караше „Понтиак“ с пясъчен цвят, почти нов. Може би си го видял да се навърта около бюрото ми вчера следобед. Следеше ме, а преди това може да е следял тебе.
Той изглеждаше искрено изненадан.
— Че за какво му е да ме следи?
Запалих цигара и хвърлих клечката в нефритения пепелник, който като че ли никога не бе използуван.
— Казах, че може да те е следил. Не съм сигурен. Може просто да е наблюдавал тази къща. Той се залепи за мен пред вас, а не мисля, че ме е проследил дотук на идване.
Още държах монетата в ръка. Погледнах я, обърнах я с подхвърляне, огледах инициалите Е. Б., отпечатани на лявото крило, и я прибрах.