Мърдок вдигна очи. Опита се да предаде с тях смайването си. Но успя само да изрази тъпота и страх.
— Какво… майка ми?…
— Не се преструвай! — казах аз. — До гуша ми дойде да ме лъжат в това семейство. Мърл дойде при мен тази вечер. И сега е у дома. Ходила е днес в къщата на Ваниър да му занесе пари. Пари за изнудване. Суми, които периодически са му били изплащани в продължение на осем години. Аз зная защо.
Той не помръдна. Ръцете в скута му се бяха схванали от напрежение. Очите му сякаш бяха изчезнали дълбоко в черепа. Бяха очи на обречен.
— Мърл намерила Ваниър мъртъв. Дойде при мен и каза, че тя го е убила. Нека не се задълбочаваме във въпроса защо смята, че трябва да поема върху себе си чужди убийства. Аз ходих там и видях, че е мъртъв от снощи. Беше вкочанен като восъчна кукла. На пода до дясната му ръка имаше пистолет. Пистолет, за който вече бях чувал, пистолет, който е принадлежал на един човек на име Хенч, живеещ в апартамента срещу Филипс. Някой подменил пистолета, с който бил убит Филипс, и взел този на Хенч. Хенч и момичето му били пияни и вероятно са оставили вратата на апартамента отворена. Още не е доказано, че пистолетът е на Хенч, но ще се докаже. Ако оръжието е негово, а Ваниър се е самоубил, то това свързва Ваниър с убийството на Филипс. Лоуис Морни също го свързва с Филипс, но по друг начин. Ако Ваниър не се е самоубил (а такова е моето мнение), това все още не означава, че не е свързан с Филипс. А може и някой друг да е свързан с убийството на Филипс, някой, който е убил и Ваниър. Само че тази идея никак не ми допада поради ред причини.
Мърдок вдигна глава и попита: „Така ли?“, с внезапно звънък глас. На лицето му се появи нов израз, ясен и сияещ и същевременно глуповат. Израз на слаб човек, който се чувствува горд.
— Мисля, че ти си убил Ваниър — казах. Той не помръдна, а ясният, сияещ израз си остана на лицето му. — Отишъл си снощи там — продължих аз. — Той те е повикал. Казал ти е, че се е натопил в неприятна история и че ако полицията се докопа до него, ще се погрижи да накисне и теб. Така ли ти каза?
— Да — промълви тихо Мърдок. — Точно така ми каза. Беше пиян и възбуден и се чувствуваше силен. Направо злорадствуваше. Каза, че ако попадне в газовата камера, аз ще бъда плътно до него. Но не каза само това.
— Не, не само това. Не му се отивало в газовата камера, пък и не виждал защо трябва да попада там, ако ти си държиш устата добре затворена. Затова изиграл най-големия си коз. Първото нещо, с което те е държал в ръцете си, онова, което те е заставило да му дадеш монетата, освен че ти е обещал и пари, е нещо относно Мърл и баща ти. Зная тази история. А майка ти ми разказа онова, за което аз самият не бях успял да се досетя. Това е било първото, с което те е държал, и то доста здраво. Но снощи му е трябвало нещо много по-силно. Казал ти е истината и е добавил, че има доказателства.
Той потрепера, но горделивият израз успя да се задържи на лицето му.
— Тогава извадих пистолета — прекъсна ме той с почти щастлив глас. — В края на краищата тя ми е майка.
— Това поне никой не може да ти отнеме.
Той стана, изправен, висок.
— Отидох до стола, в който седеше, и допрях пистолета до главата му. Той имаше пистолет в джоба на халата си. Опита се да го извади, но не успя. Аз му го отнех. Прибрах моя пистолет в джоба си, допрях другия до слепоочието му и казах, че ще го убия, ако не извади и не ми предаде доказателството си. Той започна да се поти и да пелтечи, че само се шегувал. Аз запънах ударника на пистолета, за да го изплаша още повече.
Лесли млъкна и протегна напред ръката си. Тя леко трепереше, но той я фиксира известно време втренчено и тя се успокои. Отпусна я и ме погледна в очите.
— Пистолетът трябва да е бил изпилен или пък с много лек спусък. Изгърмя. Аз отскочих към стената и съборих някаква картина. Стресна ме звукът от изстрела, но не загубих присъствие на духа. Избърсах пистолета и сложих отпечатъците на Ваниър, после го оставих на пода близо до ръката му. Той умря на място. Почти нямаше кръв, само в първия момент. Беше просто нещастен случай.
— Защо разваляш ефекта? — попитах почти подигравателно. — Защо да не е едно хубаво, чистичко, честно убийство?
— Казах ти как беше. Не мога да го докажа, разбира се. Но мисля, че, така или иначе, щях да го убия. Какво ще правим с полицията?