Замълчах за миг и наблюдавах как ръката й се отпуска при другата и как двете се вплитат и се стискат една друга.
— Внушили са ти, че ти си го блъснала — продължих аз. — Много внимателно, съвсем умишлено и с хладна жестокост, която може да се открие само у някои жени, когато става въпрос за друга жена. На теб не би ти минало през ума да свържеш мисис Мърдок с понятието ревност, като я гледаш каква е сега, но ако търсиш подбуда, това е истинската. Тя е имала и по-добра, разбира се: петдесет хиляди долара застраховка за живот, последните трохи от едно прахосано богатство. Изпитва странна, дива любов към сина си, типична за жени като нея. Тя е студена, озлобена, безскрупулна и те е използувала без милост, без жалост като резерва в случай, че Ваниър някога се раздрънка. Ти си била просто една изкупителна жертва. Ако искаш да се измъкнеш от този мъртъв, полусъзнателен живот, който водиш, трябва да разбереш и да повярваш онова, което ти казвам. Знам, че не е лесно.
— Това е абсолютно невъзможно — промълви тихо тя, за гледана в носа ми. — Мисиз Мърдок винаги е била чудесна с мен. Вярно, че не си спомням много добре какво се случи тогава, но не бива да разправяш такива ужасни неща за хората.
Извадих белия плик, който бях намерил на гърба на картината на Ваниър. Две фотографии и един негатив. Застанах пред нея и сложих една от фотографиите в скута й.
— Добре, погледни тогава. Снел го е Ваниър от отсрещния тротоар.
Тя погледна.
— Я! Та това е мистър Брайт! Снимката не е много добра. А това е мисис Мърдок — тогава беше мисис Брайт, точно зад него. Мистър Брайт изглежда ядосан.
Тя вдигна поглед към мен с някакво кротко любопитство.
— Ако тук изглежда ядосан — казах аз, — би трябвало да го видиш няколко мига след това, когато е летял надолу.
— Когато какво?
— Виж какво — казах аз, този път вече отчаян, — на снимката се вижда как мисис Елизъбет Брайт Мърдок блъска първия си съпруг от прозореца на кабинета му. Той пада. Погледни как са разположени ръцете му. Той крещи от ужас. Тя е зад него и на лицето й е изписана ярост или нещо подобно. Не разбираш ли? Това е именно доказателството, което Ваниър е имал през всичките тези години. Мърдокови никога не са видели снимката и никога всъщност не са вярвали в съществуването й. Но тя съществува. Открих я снощи, по една случайност, не по-малка от случайността, когато е била направена снимката. Което е доста справедливо. Започваш ли да разбираш?
Тя погледна към снимката още веднъж и я остави настрана.
— Мисиз Мърдок винаги е била чудесна към мен — каза.
— Тя е направила от теб една изкупителна жертва — рекох с леко напрегнатия глас на театрален режисьор по време на несполучлива репетиция. — Тя е една умна, безкомпромисна, търпелива жена. Познава добре комплексите си. Тя дори би изхарчила долар, за да запази друг долар, нещо, което малцина биха направили. За това й свалям шапка. Бих искал да я цапардосам с шапката, след като я сваля, но ми пречи доброто възпитание.
— Да — каза тя. — Значи така.
И видях, че не беше чула и половината от онова, което и казах, а в онова, което беше достигнало до съзнанието й, не беше повярвала.
— Не показвай това на мисис Мърдок. Ужасно ще я разстроиш.
Станах, взех снимката от ръката й, скъсах я на парченца и я хвърлих в кошчето.
— Може би ще съжаляваш някога, че я скъсах — казах, без да споменавам, че имам още една снимка от негатива. — Може би някоя нощ, след три месеца, след три години, ще се събудиш и ще разбереш, че съм говорил истината. И може да ти се прииска да хвърлиш още едно око върху тази снимка. А може и да греша. Може да се разочароваш, че в крайна сметка не си убила никого. Няма значение и в двата случая. А сега ще слезем долу, ще се качим в моята кола и ще отидем в Уичита при родителите ти. Не мисля, че ще се върнеш при мисис Мърдок, а може и тук да греша. Но няма да говорим повече за това.
— Аз нямам никакви пари — каза тя.
— Мисиз Мърдок ти изпраща петстотин долара, в джоба ми са.
— Страшно мило от нейна страна.
— По дяволите — казах аз, отидох в кухнята и гаврътнах една чаша за из път. Но не ми помогна. Само събуди у мен желание да се покатеря по стената и да изгриза тавана.
36
Отсъствувах десет дена. Родителите на Мърл бяха завеяни, мили, търпеливи хора, които живееха в стара дървена къща на тиха, сенчеста улица. Плакаха, като им разправих от историята толкова, колкото сметнах, че трябва да знаят. Казаха, че се радват, че тя се е върнала у дома, че ще се грижат за нея и коряха много себе си, а аз им позволих да го правят.
Когато тръгвах, Мърл беше препасала една престилка и точеше баница. Дойде до вратата, като бършеше ръце в престилката, целуна ме по устата, заплака и изтича към къщата, като ме остави сам, докато не дойде майка й с широка приветлива усмивка и ме изпрати.