Надникнах в приемната. Празна, ако не се броеше застоялият дъх на прах. Отворих още един прозорец, отключих междинната врата и влязох в кабинета си. Три дървени стола и един въртящ се, бюро, покрито със стъкло, пет железни шкафа за документи, три от които празни, календар и разрешително на частен детектив в рамка на стената, телефон, мивка, монтирана в дървен долап, целия на петна, закачалка за шапки, килим, колкото да има нещо на пода, и два отворени прозореца с тюлени пердета, които течението ту всмукваше навън, ту издуваше навътре, като устните на заспал беззъб старец. Нищо не се беше променило тук от миналата, пък и от по-миналата година. Обстановка — нито красива, нито жизнерадостна, но за предпочитане пред опъната на брега палатка.
Окачих шапката и палтото си на закачалката, измих си лицето и ръцете със студена вода, запалих цигара и тръшнах върху бюрото огромния телефонен указател. Оказа се, че Илайша Морнингстар живее в Белфънт Билдинг, номер 824, който от своя страна се намира на Девета западна улица, номер 422, Записах си го, както и телефонния номер, и тъкмо сложих ръка на вилката, когато се сетих, че не съм включил звънеца в приемната. Посегнах към ръба на бюрото, щракнах копчето и засякох звънеца в момент на действие. Някой току-що бе отворил вратата на чакалнята.
Оставих разтворен надолу бележника си и отидох да погледна кой е дошъл. Слаб, висок, самодоволен тип в камгарен тропически сивосин костюм, бели обувки с черни бомбета, светла риза в цвят слонова кост, яркосиня връзка и кърпичка в същия цвят, затъкната в горното му джобче. В едната си ръка, върху която бе нахлузил елегантна ръкавица от бяла кожа, държеше дълго черно цигаре, бърчеше нос на старите списания, пръснати по масичката и столовете, вехтата постелка на пода и общата атмосфера на не особено печелившо предприятие.
Щом отворих той се извърна наполовина и впери в мен чифт безизразни бледи очи, разположени съвсем близо до ценовата на тънкия му нос. Зачервена от слънцето кожа, рижава коса, сресана назад и плътно пригладена върху тясното теме, а тънката ивица на мустаците му — значително по-червеникава от косата.
Огледа ме, без да бърза и без кой знае какво удоволствие. Деликатно изпусна дим и проговори през него с лека подигравка.
— Ти ли си Марлоу?
Кимнах.
— Малко съм разочарован. Очаквах по-скоро нещо с мръсни нокти.
— Влез — рекох. — Ще можеш да сипеш остроумията си седнал.
Държах вратата отворена, докато той бавно мина покрай мен, чукна със средния нокът на свободната си ръка пепелта от цигарата и я тръсна на пода. Сетне седна на стола за клиенти от другата страна на бюрото, свали ръкавицата от дясната си ръка, сгъна я с вече свалената и ги сложи върху бюрото. Измъкна с почукване фаса от дългото черно цигаре, ръчна изпадналото огънче с кибритена клечка, докато то спря да пуши, втъкна нова цигара в мундщука и я запали с широка, плоска махагоновочервена клечка. После се облегна назад с усмивката на отегчен аристократ.
— Всичко наред ли е вече? — попитах. — Пулсът и дишането нормални ли са? Да ти сложа студен компрес на челото или нещо друго?
Не сви презрително устни, защото ги беше свил още на влизане.
— Частен детектив — рече. — За пръв път виждам такъв. Нечистоплътна работа. Надзъртане през ключалки, ровичкане в мръсно бельо и други такива.
— По работа ли си дошъл, или да видиш как живее народът? Усмивката му беше фина като тлъста дама на годишния бал на пожарникарите.
— Казвам се Мърдок. Това трябва да ти говори нещо.
— Не си си губил времето, това не мога да ти отрека — казах аз и взех да си пълня лулата.
Той ме гледаше как върша това. Сетне бавно отрони:
— Разбрах, че майка ми те е наела за някаква работа. Дала ти е чек.
Донатъпках лулата си, поднесох към нея запалена клечка, дръпнах няколко пъти, за да поеме, и се облегнах назад, за да изпусна дим през дясното си рамо към отворения прозорец. Нищо не казах.
Той се наведе още по-напред и каза сериозно:
— Знам, че уклончивостта е част от занаята ти, но аз не налучквам. Едно червейче ми го каза, обикновено градинско червейче, често стъпквано, но съумяващо все пак да оцелее — също като мен. По някаква случайност карах зад теб. Това помага ли да си изясним нещата?
— Ъхъ — рекох. — При положение, че изобщо ме интересува.
— Подразбрах, че си нает да откриеш жена ми. Изпръхтях и му се ухилих над лулата.
— Марлоу — продължи той още по-сериозно, — ще положа всички усилия, но не мисля, че ще те обикна.