— Ах, недей! Късаш сърцето ми!
— И ако ми позволиш да говоря направо, никак не ти отива да се правиш на суров мъж.
— От твоята уста това звучи жестоко.
Той пак се облегна назад и впери в мен замислен безцветен поглед. Поразмърда се върху стола в желанието си да се настани удобно. Много хора са се опитвали да се настанят удобно на този стол. Някой път трябва аз да го опитам. Може би отпъжда клиентелата.
— Защо майка ми ще иска да открие Линда? — бавно произнесе той. — Тя я мрази до мозъка на костите. Искам да кажа, че майка ми мрази жена ми до мозъка на нейните кости. Линда се държеше съвсем човешки с нея. Какво мислиш за нея?
— За майка ти ли?
— Естествено. С Линда не си се срещал, нали?
— Положението на секретарката на майка ти виси на протрит косъм… Много плямпа. Той рязко поклати глава.
— Майка няма да разбере. Пък и не може без Мърл. Трябва да има кого да малтретира. Може да й крещи и дори да я плесне през лицето, но не може без Мърл. Та какво мислиш за нея?
— Много е сладка — по един такъв старомоден начин.
— Имам предвид майка ми — намръщи се той. — Мърл е едно малко момиченце и нищо повече.
— Твоите наблюдателни способности ме изумяват.
Той сякаш се изненада. Почти забрави да тръсне с нокът пепелта от цигарата си. Но не съвсем. Внимаваше все пак да не улучи пепелника.
— Ставаше дума за майка ми — повтори търпеливо.
— Стара бойна кобила. Със златно сърце, само че златото е заровено много надълбоко, и то завинаги.
— Но за какво й е Линда? Просто не разбирам. Че и пари плаща да я намери. Майка ми мрази да харчи пари. За нея те са част от кожата й. Защо иска да намери Линда?
— Знам ли? Кой каза, че иска?
— Ами ти намекна. И Мърл.
— Мърл е една романтичка. Измислила си го е. Та тя дори се секне в мъжка носна кърпа. Трябва да е някоя от твоите.
Той се изчерви.
— Това са глупости. Виж какво, Марлоу, моля те бъди разумен и ми кажи за какво става дума. Боя се, че нямам много пари, но ако двеста долара ще…
— Би трябвало да ти свия един. Освен това ми е наредено да не разговарям с теб. Заповед.
— Защо, за бога?
— Не ме питай за неща, които не знам. Не мога да ти дам отговор. И не ме питай за неща, които знам, защото няма да ти дам отговор. Да не си паднал от луната? Ако човек от моя бранш получи ангажимент, ще вземе ли да отговаря на въпросите на всеки любопитен, как мислиш?
— Сигурно имаш по-сериозни основания за ентусиазма си — язвително изрече той. — Инак човек от твоя бранш не би отказал с лека ръка двеста долара.
Дотук нищо не научих от него. Взех от пепелника плоската махагоненочервена клечка, която бе хвърлил, и я заразглеждах. Краищата й бяха тънки и жълти, а на широката страна се четеше: „Роузмънт X. Ричардс 3…“ — останалото беше изгоряло. Превих клечката на две, притиснах краищата един о друг и я запратих в кошчето.
— Обичам жена си — рече той внезапно и ми показа бялата ивица на острите си зъби. — Може да звучи старомодно, но е истина.
— Лихварите все още печелят добре.
Той продължи излиянието си с опънати назад устни:
— Тя не ме обича. Пък и няма за какво. Отношенията ни бяха обтегнати. Линда бе свикнала на динамичен живот. При нас беше доста скучновато. Не сме се карали. Тя е от спокойните жени. Но бракът й с мен не й донесе много радост.
— Прекалено си скромен.
Очите му проблеснаха, но успя да запази лъскавите си маниери.
— Не е хубаво това, Марлоу. Дори не е оригинално. Слушай, виждаш ми се свястно момче. Знам, че майка ми няма да ти даде двеста и петдесет долара ей тъй, от приятелски чувства. Поводът може и да не е Линда. Може да е нещо друго. Може… — Той млъкна, а останалото изрече много бавно, вперил очи в моите: — Може да се отнася за Морни.
— Може — бодро се съгласих аз.
Той взе ръкавиците си, плесна с тях по бюрото и отново ги остави.
— Добре съм се оплел там — рече. — Но не мислех, че тя знае. Изглежда, Морни й се е обадил. А ми обеща да си трае.
Дотук беше лесно.
— С колко си хлътнал? — попитах.
Този път не беше тъй лесно. Той отново стана подозрителен.
— Ако се е обадил, значи й е казал. А тя щеше да ти каже на теб — едва издума.
— А може и да не се отнася до Морни — успокоих го аз и страшно ми се прииска да си пийна. — Може готвачката да е забременяла от разносвача на лед. И все пак, ако се отнася до Морни, колко?
— Дванайсет хиляди — измънка той, сведе поглед и почервеня.
— Заплахи имаше ли? Той кимна.
— Кажи му да се разкара — посъветвах го. — Що за тип е? Опасен ли е?
Лесли отново ме погледна, като се правеше на храбрец.
— Сигурно. Всички са такива. Той е бивш киноартист — играл е отрицателни герои. Хубавец е, по един такъв просташки начин, и голям сваляч. Само че не си втълпявай излишни неща. Линда само работеше там — като келнерите и оркестрантите. А ако търсиш нея, ще ти се стъжни животът, докато я откриеш.