Серж Льоман
Витален сън
„На Лидия“
Ето по какъв начин Делфирио — наречен Живописеца, защото имаше обичай да маже тялото си с бои; наречен Човека с Котешката Глава, поради някакви необясними причини, които ни се изплъзват; наричан още Двойна Луна, Окото Гаргантюа и Повелителят на Уханията, — ето /значи/ по какъв начин постъпи той, за да разшири своите владения отвъд Плодородната Твърдина и да посее наказанието, омразата, болката и смъртта толкова надалече, докъдето можеха да го отведат краката му.
Неуморимо Делфирио скиташе на и под Земята в търсене на някоя жертва. Беше необходимо тази жертва да бъде много нещастна — много — сърцето и да бъде свито от мъка и очите й пълни със сълзи. /В действителност/ на него му трябваше тя да бъде сляпа, но което е същото, само че иначе казано; за да няма тя никакъв шанс да избегне капана, който той щеше да и постави. Дълго време той търси. С дъха си омърси някакъв плаж в Централна Европа, дебнейки тези, които меланхолията и залезът отпращаха във вълните. Три дълги месеци той дрема върху покрива на асансьор в самото сърце на Свободно Совето, готов да обсеби мъжа, който всяка сутрин съзерцаваше асансьорната шахта, питайки се дали този път ще намери куража да скочи /но не го намери/. Той танцува в завесите на някаква детска стаичка, подбуждайки тихомълком строполилата се край празното розово детско креватче изнемощяла майка да натисне спусъка /в последния момент тя промени решението си/. Той търси, търси, търси. Цели сто тридесет и осем години. И когато намери, човекът се оказа
ХЕРОС1
неподвижно застинал в небето, един от онези, които двадесет и първият век бе изхвърлил във въздуха и се бе учудил, че не го вижда да пада — този чист продукт на Слънчевата Ера, с рамене и чело посипани със звезден прах.
Той се казваше Жос Ферер. Беше роден в Сан Жасинто, на първи януари 2034 — годината на тридесет и трите урагана, — и се бе качил на кораба Преизподня Пет на шестнайсетгодишна възраст, воден от вярата, предадена му от неговите бащи и деди, и който лека полека се бе превъплътил в благодушния образ на Слънчевия Христос, чието царуване едва бе започнало под покровителството на първите столетници, далече от задушаващата се Земя, далече от гъмжащите , пренаселени градове, далече от ревнивата ярост на латифундистите2, мечтаещ си понякога за Мерсер на Плажа. Той се научи да ходи в празното, изучи гребането на плувците, дошли от голямото никъде, изчаквайки случая да ги имитира и на свой ред да се потопи в светлината. И когато тя го озари, той се оказа най-добрият от ветераните по време на упражненията. Повериха му изключително тежки задачи /свързването на огромни фоточувствителни платна/, понякога смъртоносно опасни /изнамирането на базалтови блокове, катапултирани от Луната/… Той работи усърдно, спечели доверието на Главнокомандващия на станцията и когато онзи умря, съвсем логично зае неговото място. Един ден, когато беше отишъл в голямата за ла, посрещне новопристигналите, една млада жена се приближи до него и му разказа своята история. На земята познаваха Жос. В кметството на Сан Жасинто зачитаха неговото име. В Църквата на Слънчевия Христос всеки първи ден от пролетта четяха молитва за него. Жос се усмихна. Младата жена наведе глава и прошепна: „Видях те Ферер-Сиачо, когато бях съвсем малка. Видях те насън. Спях в парка на хасиендата близо до гората. Ти излезе от гората и седна сред слънчогледите, съвсем близо до мене. Започна да ме милваш. Каза ми, че ако се кача на Преизподня Пет, ние ще бъдем мъж и жена пред Слънчевия Христос…“ Жос престана да се усмихва. Момичето отстъпи една крачка назад. „Но това беше само едни сън.“ Той поклати глава. „За мен няма никаква разлика. Как се казваш?“ Тя му беше нашепнала на ухото. /Анита/. Той бе взел лицето и в ръцете си. Тя беше девствена, много мургава и много красива. Беше се оженил за нея веднага на другия ден, пред целия персонал на Станцията — пред олтара на Слънчевия Христос. А вечерта бяха правили любов, гледайки как Земята се търкулва под тях като някаква синя топка. Странни, познати, развеселени гласове се бяха надигнали в сянката, докато двамата заспиваха. По-късно, Анита беше умряла.
Понеже беше шеф на орбиталния комплекс L-5, водач на Преизподня Пет, Главнокомандващият или Сиачо от Преизподня Пет, Жос успя да спаси тялото на жена си. Анита нямаше да захрани дълбоките гърла, нямаше да претърпи кремация в пещите на Големия Небесен Платноход…
Анита щеше да бъде положена в голям хладилен саркофаг и изстреляна към звездите. Жос има дълъг разговор със своя инженер по изстрелването в пространството. Ковчегът можеше да бъде снабден с малък ядрен заряд, способен да му предаде ускорение от около нула, запетайка три процента от скоростта на светлината. После той остана за миг в обсерваторията с астрономите и с тяхна помощ избра бъдещото слънце за своята жена: Алтаир, звезда от спектрален тип А 5 с основна честота, жълто-зелена на цвят, разположена на шестнадесет светлинни години от Твърдината. Тогава Жос отиде в Магазина и чрез компютъра избра най-красивата рокля, с която разполагаха в момента. Облече в нея вече вкочаненото тяло, взе го след това на ръце и го положи в саркофага. Някакъв техник се бе приближил, но той го отпрати, сам запои люка и отведе ковчега до страничния отвор на борда. Проблясна светкавица, някаква синкава искрица в мрака, после звезда, която все повече се смаляваше… И неочаквано всичко престана, повече нямаше нищо. Жос благодари на своите приятели за техните искрени съболезнования. Когато те си отидоха, той опустоши апартамента си, плака известно време, после взе служебното оръжие и отвори уста. От друга страна на кристалния илюминатор Двойната Луна се усмихна и му прошепна: „Съществува друг начин да ми служиш намериш жена си, Ферер — Сиачо. Пусни ме да вляза и аз ще бъда завинаги твой ще ти кажа какъв.“ Жос извади дулото от устата си. „Побърквам се — възкликна той. — Ето че Луната ми говори и ми говори за Анита (а също и за нещо друго, но не чувам много добре).“