Писателят предвзето повдигна дясната си ръка.
— Дълги космически кораби, трюмове, пълни със съкровища от отвъдните светове, капитани и главнокомандващи в униформи… Тук — неприятели. Там — съюзници. И винаги, винаги: голямото никъде. Естествено — няколко войни… В крайна сметка, ние не напуснахме напълно Земята. Тук нашите градове са същите, нашите пътища са павирани със звезди, пристанищата ни са в открито небе. Адът никога не е толкова далече, но какво от това? Ние ще оцелеем и то по-сигурно и за по-дълго, отколкото някога. Ние вече почти не умираме и въобще не говорим на немски… В Града е горещо, Жос. Градът, който основахме с Лишите, Давлините, Ужкайшите — нашите съюзници… Нарекохме Града Кръговрат, защото неговата сянка се разпростира върху всички слънца, сгушени на голямото галактическо колело, защото Стъпалата на развитието са за неприятелите и варварите. Толкова за Кръговрат.
— За мен е удоволствие да бъда турист във вашата компания, Шарл.
— Какво е това — турист?
— Човек, който говори немски.
— Да-а, разбирам… — Мерсер сви рамене, после продължи като посочи скалата с брадичка. — Значи, Улмарин. Красива планета, където вали и духа шестстотин дни в годината; където животните са телепати, а цветята блиндирани с бодли. Тук никога никой не се забавлява, но понякога идват хора, въпреки всичко. Защото ту е Изконното и Първородно Начало — и малките, девствени момичета. Великият Грим! Предполагам, че искате да чуете цялата история?
Мерсер, който вървеше отпред се спря, внезапно задъхал се, и се загледа в стръмната пътека, виеща се нагоре край скалите. Жос го подмина без да му отговори.
— Добре, съгласен съм — измърмори много бързо писателят и се втурна да го догони. — Но ви предупреждавам, че от този момент навлизаме в територията на голите факти, на Историята, тъй да се каже, хубава мръсотийка, няма що… Това е пространство студено и сухо, пълно с дати и неопровержими събития. Ами легендата? Ами лъжата, удоволствието от нея? Ами аз?
— Разкажете ми, все пак — каза Жос без да се обръща. Разрешавам ви да поукрасите нещата, ако не можете да се въздържите.
— Нали трябва да ви правя компания! Много добре… Преди повече от един век един малък космически кораб, идващ от Кръговрат, кацна на Улмарин. Естествено, не беше за първи път, хората посещаваха системата на Алтаир, но до този момент никой не знаеше какво точно да прави с нейните шестнайсет планети. Най-доброто решение беше всичко да започне от нула, да се направят няколко карти, да се вземе генетична проба от местните видове — просто, за да се има някаква представа. Та, на борда на кораба имаше четирима млади, току-що завършили студентчета, размахващи своите дипломи, които бяха готови да продадат душите си на Живописеца, за да не се върнат с празни ръце. Те се поровиха насам-натам, поразмърдаха се малко, понасъбраха от обидите които им отправиха морските плъхове и птиците… накратко, нищо не свършиха. Докато един ден Изначалното и Първородното не им падна от небето…
— Доколкото ни е известно, то се намираше на борда на някаква зачатъчна космическа капсула, предхождаща Еманципацията, а, може би, и самата Слънчева Ера. Експертите по небесна механика от Кръговрат не можаха да установят началните й координати, липсваше достатъчно информация за траекторията й при навлизането. Пък и в крайна сметка това не е от голямо значение. Изначалното и Първородното идва от никъде. От голямото Никъде. А също и от голямото Никога. Разбивайки се така сред земите на Улмарин, един вид то се предложи на мечтателите. На вас. На мене. На всички. То принадлежи на всички… Благодарение на интуицията на четирима — или петима, от този момент нататък, Историята става доста неточна, — съвсем млади търсачи, които не бяха загубили желание да влязат в легендите. Жос постави крак на върха на скалата и замръзна неподвижно. Под него се разкриваше огромна полусфера, която много скоро той отъждестви като отговор на един от онези гръцки амфитеатри, чиито холограми бе наблюдавал някога на Преизподня Пет. Постройката беше с дълбочина най-малко триста метра и съдържаше десетки галерии, между които се виеха скамейки, издълбани направо в твърдата, черна скала. Вече имаше няколко зрители, но повечето от местата бяха празни. В центъра /далече отдолу и наполовина прикрит в полумрака/, се издигаше олтар, над който се беше възправила прозрачна вула4. Жос стисна и бавно отпусна юмруци. — Това място… — … Няма име — намеси се Мерсер, изправяйки се до него. — Става дума за мястото, където се изразяват почитанията, това е всичко. Понякога митовете възникват съвсем скромно. Елате. Писателят го хвана за рамото и го поведе към централното пространство. Анита вече беше там, заета с нещо около вулата. Беше облечена в черно сари и бе стегнала косите си с кожена лента. Жос дълго я гледа. Приличаше на жената, която бродеше в спомените му. Зад себе си той чуваше разговорите на тълпата, която лека-полека заливаше скамейките, но не й обърна внимание. Не: тя не приличаше точно на нея. Беше малко по-млада. На двадесет години? На двадесет и една? Той отвори уста.