— Анита?
Тя се обърна, вгледа се в него и се усмихна, но нищо не отговори.
— Те са неми — прошепна му Мерсер. — Всичките.
— Всичките… — Жос поклати глава. Думите се нижеха в него, лишени от смисъл. — Какво искате да кажете?
— Малките момичета. Те не говорят — никога. Никой не знае защо.
Жос се завъртя на пети и се обърна с лице към амфитеатъра. Вече половината от местата бяха заети. Жос присви очи. Някои от момичетата бяха голи или просто само с набедрена препаска. Други, напротив — носеха тежки дрехи, с всякакви форми и цветове. Косите им също бяха различни. Тези тук ги бяха сплели в сложен кок, онези там — задържащи ги с диадема или лента; трети, още по-нататък, ги бяха пуснали свободно да се разливат по раменете ми. И възрастта на нито една не отговаряше напълно на другите. Но всичките бяха…
Анита.
Жос затвори очи, готов да завие. „Живописеца“ — помисли си той и почти чу циничния смях на разноцветното създание да се извисява като хищна птица във въздуха над арената. Погледна отново. Тя /те/ беше /бяха/ все още тук. Подобна/ни/. Еднаква/ви/. Изключителна/ни/. Неговата любов, умножена хилядократно. Той протегна ръка, за да прегърне тази, която се намираше до него — за да се увери в нейната плътност… Мерсер го спря. Сложи ръка на рамото му и го накара да отстъпи назад, нашепвайки му с изключителна нежност. — Не можете. Никой няма право на това. Те са недосегаеми. ТОВА Е ЖЕНА МИ! /за малко да извика/. — Кой казва това? — просто изпъшка той. — Никой. Те линчуват онези, които биха се осмелили да го направят. Овладейте, се колкото и да са силни халюцинациите ви. — За по-малко от миг писателят се поколеба. — Или поемете позора на действителността. Жос не отговори. Анита — създанието, което близо до тях стоеше до олтара, беше престанало да им обръща внимание. Беше се отдало изцяло на своята задача. Петдесетина металически урни, които несъмнено изникнаха изпод земята след фокуса на някой драгоманин, се бяха появили около централната вула. Бяха почти изцяло запълнени с някаква червеникава каша, в която момичето хвърляше кафеникави камъчета. Тогава се получаваше бавна химична реакция, при която се отделяха тежки сивочерни кълбета гъст и ухаещ дим. Амброзия; муска; мляко; откъснати цветя.
Седнал на първия ред сред двойниците на жена си, умряла преди пет хиляди години, Жос виждаше как уханието се материализира, как се издига, как изпълваше, издигайки се нагоре, малко по малко центъра на амфитеатъра като някаква гигантска, току-що съживена птица. За малко да се поддаде на илюзията. Не беше трудно; беше същото /както винаги/. Същото ухание, както онази вечер, когато — да. Той можеше да го направи. Той би могъл /винаги/ отсега нататък. Той щеше да тръгне обратно, щеше да върви по тесните, лъскави коридорчета на Преизподня Пет. Можеше да се спре, далеч от оживлението на жилищните модули, да застане срещу огромното пано от кристал-К и да съзерцава Земята, тази синя топка, същата картина, абсолютно същата, както онази вечер, когато /да…/, после да поеме отново, още да обикаля, мракът щеше да се сгъстява и шумът, този неясен човешки прилив, смеховете, музиката. Това нямаше да е трудно — не -с уханието, което щеше да го води: аз вече съм бил тук /помисли си той/, аз съм си у дома — така поне ми се струва. Той се наслаждава за миг на красотата и лекотата, с която плувците преминаваха от една платформа на кораба в друга, спомняйки си за първия път, когато беше облякъл неудобния скафандър под подигравателните погледи на ветераните, за да отнесе някакъв орган за присаждане от фоточувствителни клетки чак до щурмовия борд на Големия Небесен Платноход. Както Грим, който тогава беше млад. Усмихвайки се, той подмина илюминатора, поздрави с махане часовоя на пост пред хидропоничната ферма. Той се намираше на Преизподня Пет, това беше неговия свят, далече от задушаващата се Земя, далече от гъмжащите, пренаселени градове и от ревнивата ярост на латифундистите. Тук-там сред тревата във фермата се мяркаха бледолилави цветя, всеки можеше да дойде и да се търкаля на воля отгоре им. Той беше горд с онова, което бе свършил тук — горд от онова, което бе станало със станцията по време на неговия мандат. Неговото дело бе намирало многобройни отгласи, там долу… В Сан-Жасинто всеки първи ден от пролетта вярващите казваха молитва за него. Водачът, Главнокомандващият не ги беше забравил. Той беше горд с Анита. Докато се приближаваше към техните покои, стопи му се, че долавя нейния парфюм — някаква смесена миризма, едномременно едва доловима и жестоко натрапваща се, подобна на тази, която придружаваше ритуала по изразяването на почитания пред Изконното и Първородното, някога на Улмарин. Той отвори очи. Мерсер и плъхът му го наблюдаваха с любопитство. — Спяхте ли? — Не знам — отвърна отпаднало Жос. Посочи с брадичка към сцената и вулата, зад чиито стени се различаваше тялото на Анита, облечено в най-хубавата рокля, която Компютърът на Преизподня Пет бе имал някога в склада си.