— Не е срамно да разделиш съдбата си с хиляди други.
— Но аз няма да я разделям, Шарл — отвърна с тих глас Жос. — Сега аз вече знам как да й се изплъзна.
— Толкова по-добре за вас.
Писателят се усмихна съчувствено. Жос му отвърна със същото.
— Благодаря, Мерсер, така ми е по-леко.
Сега.
Зачертай.
Заличи.
Изтрий.
Шумът е без значение. Материята не е важна. Баграта е слаба.
Единствено уханието е от значение.
Усещаш ли го? /Улмарин, един век по-рано. Той си спомняше. Амфитеатърът все още не съществуваше. Той си спомняше за соленото благоухание на пяната, пълзяща по скалата точно на това място. Храсталаците бяха някак си по-малко, може би дори събрани на едно място, като че ли в килимче, разклащано от заядливата игра на вятъра и плаващите дюни. Той си спомняше за техния възкисел, свеж аромат. Плажът бе малко по-тесен, Земята по-близо до брега. Той можеше да си го представи. Беше лесно. Бе достатъчно да задържи от носещото се край лицето му ухание онова, което точно бе нужно. И да го класифицира в съзнанието си./
Усещаш ли го? /Царството на Делфирио, все така закотвено в пределите на Плодородната Твърдина, сега се простираше извън половината от звездите на Млечния път и наброяваше над стотици милиарди живи същества. Някои от тях човешки, други не. Той наблюдаваше всички, търпеливо, знаещ, че малцинството от тях ще може да му се противопостави, но по-голямата част от стадото щеше да се яви пред триглавото куче, когато удареше часът. Самият Делфирио се намираше на Сребърния Павилион — една малка, ледена планета, на повърхността на която шепа изоставени заселници постепенно забравяха светлините на Кръговрат и възстановяваха мрака на древните племена. Възседнал един стар гардероб от бяло дърво, той чакаше ридаещият в краката на мъртвата си жена старец, да пожелае да просветли своя ум, докато Жос изведнъж изчезна. Той го търси под дърво и камък цял век, изпраща демоните си в четирите краища на империята, бе стигнал дори дотам, че се наложи да иска аудиенция с Великите Зли Сили. Но никога не го намери/.
Сънуваш ли?
Седнал в амфитеатъра на Улмарин сред клонингите на Анита Келер, етнологът и писателят Шарл Мерсер, който въпреки всичко бе и голям пътешественик — следователно малко чувствителен към спектакъла на сътресенията на Вселената: тази чудесна машина, пълна с желание и безпокойство, така, както той самият бе написал в „Звезден Рай“, неговото най-велико произведение, — и на който се харесваше да припомня това пред всяко любезно ухо; — същият той нададе дрезгав вик, когато Жос се изпари. Но въздухът, пропадайки в празното, оставено върху каменните скамейки от призрачното му тяло, предизвика определено по-силна експлозия.
/Никой не може да узнае, че Мерсер, за съвсем кратко време беше загубил своето самообладание./
Спомняш ли си?
Той се събуди триста години по-рано. Беше вечер. На хоризонта, далеч отвъд непокътнатата скала, трептеше жълто-зеленият свод на Алтаир, сякаш се колебаеше дали да отстъпи място на нощта. Жос се усмихна. „Утре“ — помисли си той. — „Те ще се приземят утре. Аз ще науча езика на Кръговрат — сигурно имат необходимото оборудване на борда. Ще им кажа, че съм корабокрушенец, че моят кораб се е изгубил и потънал в морето. Вероятно те ще се разсмеят, като видят някакъв си въшльо от ниско Стъпало на развитие. И то в такова окаяно състояние. И какъв грубиянски език има само! Но в крайна сметка ще ме приемат. Аз ще им покажа птиците телепати на плажа. Може би ще пленим една две, за да вземем генетична проба от местните видове — просто, за да има някаква представа. Те ще ми обяснят какво да правя, а също и как да нанасям бележки в информационния бордови дневник. След това, когато всичко вече ще съм разбрал, ще ги убия и четиримата. Малките момичета, тъй наречените инфанти, принадлежат на всички. Но Анита е моя.“ Той се засмя, предвкусвайки своята блажена самота Аз съм Повелителят на Уханията.