„Това превъплъщение е временно. Ако ми позволиш да вляза, аз ще бъда Живописеца и може би, Повелителят на Уханията. Ще поговорим с теб за онова, което трябва да направиш, за да си намериш отново жена си. Но за това ти трябва да пожелаеш присъствието ми край теб.“
Двата езика на Далфирио се движеха от другата страна на илюминатора, но Жос забелязваше само един. Двата гласа на Делфирио се смесваха в ушите му, но той не смогваше да различи какво му нашепваше вторият. Образът на Анита, на нейната голота, разкрита от нежния, мек блясък на Земята на няколко крачки от него /на няколко дена оттам/, го убеди окончателно. Той извика: „Тогава влез!“ и някакъв разноцветен силует се изправи пред него.
— След малко ти ще пътуваш — протръби Живописеца, размахвайки дългите си ръце. — Ти ще пътуваш във Времето.
— Но какво е станало с гласа ти? — запита Жос. — В един момент ми се стори съвсем обикновен, а после…
— Всички вие, ревностните последователи на Слънчевия Христос, понякога стигате твърде далече с вашия скептицизъм.
Делфирио прилепи острите си уши към черепа и раздвижи мустачките си.
— Кажи ми, правех ли се на клоун от другата страна на илюминатора, лъгах ли те, че съм без скафандър и кислороден апарат — без нищо, с което да се предпазя?
— О, така беше, не си ме лъгал!
— И когато ти ме покани да вляза, видя ли дали преминавам през люка, така, както всеки един би го направил?
— Поне аз не видях нищо такова.
— Ами сега, когато съм пред теб, в същата лунна премяна ли съм, както беше преди малко?
— Не, безспорно не.
— Тогава, какво толкова странно има, ако гласът ми ти изглежда малко променен и различен от онзи, с който ти говорех, когато бях отвъд, след голямото никъде, там — навън, където няма въздух, нито светлина, нито топлина?
— Не си спомням — въздъхна Жос. — Честно да ти кажа, вече нищо не си спомням. Нямам вече нито сили, нито воля, нито надежда, нито желание… Кажи ми какво искаш или изчезвай…
— Какво искам ли? — повтори котешката глава със сладникав глас, — но, мили мой, не разбираш ли? Става въпрос за тебе…
— Аз вече съм мъртъв.
— … за тебе и за Анита.
Делфирио седна на леглото до Жос и с едно движение на пръстите си, боядисани в зелено и жълто, в ръката му мигновено изникна кристално шишенце, запечатано с восък. „Многобройни легенди се носят за мене — измяука той. — Говори се, че нямам име и че единствено цветовете, с които съм боядисан, ми позволяват да съществувам. Казват, че съм участвал в Революцията на Мекушавите, но в същото време народът на Гигантските острови ме видял да се нося в атмосферата на Юпитер. Казват най-сетне, че съм Повелителят на Уханията….“
Той поднася шишенцето към светлината, то започва да проблясва.
— Ето, това е, което ни интересува.
— А мен нищо от това не ме интересува.
— Не се оставяй на болката да те заслепи, Ферер Сиачо. В този флакон има изключително рядка есенция… Няма ли да ме попиташ каква?
— Каква? — промърмори Жос, поглеждайки към оръжието си.
— Сълзяща трева. Каучук, изпускащ мъзга. Слънчогледи, обърнати към слънцето. И много други аромати –. всичките уловени от мен в Сан-Жасинто, в деня, в който Анита, легнала в парка на хасиендата на стария Келер — нейният баща, — спеше и за първи път сънуваше.