— Това е било просто сън…
— Аз не правя разлика. — Делфирио присви клепачи. — Ако ти си бил точно в този ден там, сега би могъл да вдъхнеш от същия този въздух и да получиш тези ухания като подарък. Майката Природа е толкова разточителна… толкова щедра!
— Не искам.
— Как така?
— Анита е мъртва. Всеки миг, който съм изживял с нея, ще остане завинаги запечатан в съзнанието и паметта ми. Нямам никаква необходимост от допълнителни спомени. Нямам намерението да страдам още повече.
— Кой ти говори за спомени? — възрази лукаво Живописеца. — Това, което аз ти предлагам, е едно ново начало, едно прераждане: давам ти втори шанс. Есенциите, събрани в кристала, са толкова чисти /и твоята болка толкова силна/, че ще ти бъде достатъчно само да изпълниш дробовете си с тях и да напуснеш тази действителност. Анита продължава да живее в парка на хасиендата на Келер, някъде в края на гората, сред слънчогледите. Дори в този момент тя те сънува. Приобщи своя разум към нейния и ще видиш как времето ще престане да ви разделя.
— Не ни разделя времето, ами смъртта. Анита почива в саркофаг, запечатан с восък, който я носи към Алтаир със скорост от деветстотин километра в секунда! След пет хиляди години тя ще се превърне в най-красивия сателит, който някога се е носил в орбита около звезда.
— Лъжеш се и това е нормално. Миналото, настоящето и бъдещето са само илюзия, сътворена в недрата на опита, станал чувствителен от употребата на граматиката. Докато Времето… Ах, Ферер-Сиачо! Времето е нещо съвсем друго. Цяла поредица от тайнствени ценности, равностойни помежду си и натоварени със същия потенциал. Анита не е била, не е, няма да бъде… Анита сънува, умира, прониква в светлината на Алтаир — докато ние с теб разговаряме за неща, за които всичко или почти всичко вече е казано. Искаш ли да отвориш това шишенце?
Жос се взря в лицето на Делфирио, чиято усмивка му се стори фалшива, очите безжизнени, ръцете мръсни, а дъхът му зловонен. Една муха излетя от лявото му ухо и започна да кръжи около котешката му глава.
— Няма мухи на Преизподня Пет — промърмори той, хващайки с примирение кристалния флакон.
— Преданите обекти следват своя господар където и да се намира — отвърна му Живописеца. Отвори уста и насекомото потъна между двата му езика.
— Вдъхни от смъртта
уханието, Ферер-Сиачо. Вдъхни
и бъди мой
премини през Времето.
Ето как Жос подписа съглашението /въпреки предупрежденията, които му бяха нашепвани, и без които операцията по подписването нямаше да получи печата на Великите Зли Сили/, отварящо вратата към звездите на Делфирио, чието царство до този момент се бе ограничавало единствено в рамките на Плодородната Твърдина. Той отпуши шишенцето. Уханието се понесе към него. Той затвори очи. Уханието го завладя. Сан-Жасинто, годината на тридесет и трите урагана… Неговото бебешко тяло си спомняше за мириса на тревата, мокра от скорошната буря. В хасиендата на Келер, много години след това, несъмнено се бе носил същия аромат, примесен с този на каучук, изпускащ мъзга, и на слънчогледи, обърнати към слънцето в края на някой следобед. Сенките вече се бяха удължили, но небето, окъпано от скорошния дъжд, все още бе ясно. Жос се измъкна от укритието си сред храстите, където беше заспал, и се запъти към края на гората. Птиците, които мъничко преди това като че ли бяха застинали из гъсталака, сега изведнъж се разлетяха, когато сухият клон изпращя под краката му. Той се усмихна. Пред него дърветата оредяваха. Зад стволовете той различи огромна поляна, покрита с гъста, зелена трева, превита под тежките локви вода, която все още не се бе изпарила. За миг той се спря, вдъхна дълбоко… Внезапно някакъв масивен силует изскочи от жилището и се нахвърли срещу него.
— Нямаш късмет — изръмжа Пазачът Лъв, изправяйки се на задните си лапи. — Покрайнините на хасиендата на Келер са обект на постоянно наблюдение и ние — останалите анималисти, — не познаваме нито умората, нито нехайството, нито корупцията.
Жос отвори уста, но не успя да произнесе никакъв звук. Толкова време беше изтекло! Когато беше дете, семейството му бе прекалено бедно, за да може да се обгради с каторжници-пазачи, мутанти, или човешки същества /впрочем, какво толкова можеха да наблюдават, след като се бяха наблъскали той и останалите шест милиона изоставени в пластмасовите бидонвили, влизащи в състава на Свещения Лазарет?/. Въпреки това, всички от имението знаеха, че в големите хасиенди купуват хищници за пазачи от евгениците3 в Бразилия… Но той беше избягал на Преизподня Пет без никога да види нито един от тях и анималистите се бяха присъединили към вълците, слоновете, Масаите и към електрическия полубог, наречен Грим сред плеядата от баснописци.
3
Евгеника — наука за условията на възпроизводството и подобряване на човешката раса /бел.прев./