— Нямаш късмет, нямаш късмет — отново подхвана Пазачът Лъв, поклащайки пищната си грива. — Повярвай ми, човек би казал, че наистина остарявам. — Жълтите му очи с възбуда помитаха горския гъсталак надлъж и нашир. — Тук няма никой, с изключение на един… призрак.
— На един призрак — повтори Жос с отпаднал глас.
— Ами да — изръмжа животното, отпускайки се на четири лапи. — И призраците не причиняват злини на обожаваната дъщеря на Сеньор Хуан Белависта Келер — нашият господар и всеобщ работодател, — да пребъде името му в Слънчевата Вселена. Хайде, трябва да свърша този обход. След което ще отида да изпуша една цигара с маймуните.
Пазачът Лъв изчезна. Жос изчака един миг, после излезе от гората. На петдесетина метра от него някакво момиче, чиито дълги черни коси и неземна красота озаряваха хоризонта, спеше на една въздушна възглавница. Той безшумно се доближи. Тя беше гола. Той коленичи до нея и положи глава на тъмния и корем. Анита! /Как биеше сърцето му…/ Анита, жива, жива — завинаги и за вечни времена! Жос се опияняваше от нейната топлина, от нейната миризма, в която се премесваше и тази на слънчогледите, пиещи живителната светлина.
— Кой е?
Тя все още спеше, но тялото й се пробуждаше.
— Това съм аз, Анита. Аз, Жос Ферер, който замина за звездите. Главнокомандващият на Преизподня Пет. Един ден… — Той се усмихна. — Един ден ние ще бъдем мъж и жена пред Слънчевия Христос. Чрез Грим, ти си жива, жива…
Тя разтвори крака и с устни той докосна мъхчето й на дете, вмъкна езика си в седефа. Изпълни се с нея — с нейните флуиди, с обезумелия барабан на сърцето й — сега толкова бърз, и с нейния дъх ураган, заплашващ неговите вътрешни диги. Той се носеше във вихрушката, подвластен на бурята, дебнеше първата светкавица и беше готов да се прекатури, щом се отвори небето, почти безсъзнателен за мехура вселена, задъхващ се заедно с тях, за дърветата от гората, които се превиваха и изхвърляха във влажния въздух водовъртежи от листа; за тревата, която пулсираше под побеснелите атаки на вятъра; и за краката на Анита, натежаващи все повече върху раменете му — сякаш превръщащи с в минерал. Уханието…. Уханието изчезваше. Жос се изправи. По поляната към него се движеше огромна сянка. Той отхвърли глава назад. Някакво гигантско око се беше надвесило над него и изпитателно го гледаше. — Какво е твоето второ желание, Ферер-Сиачо? Отстрани до него Анита бе неподвижна и студена като статуя. Явно еротичната поза, в която мразът на времето я беше изваял, се харесваше на Делфирио. Той затвори своето Око-Гаргантюа, пак го отвори и повтори, сдържайки се с голяма мъка да не се усмихне. „Твоето второ желание?“ Защото, съвсем естествено, нещата трябваше да се развият точно така, според стриктно изградения ред от Историята, Легендата и Традицията. Жос не протестира. Дълбоко в себе си той бе знаел, че още от самото начало ще подпише съглашението със своята собствена кръв. Бе поел право към вечните мъки в Ада и нямаше никакъв начин, нито желание, да ги избегне. Ала отсега нататък единствено значение имаха думите, които можеха да заставят Човека с Котешката Глава да бъде коректен и да зачита участието си в сделката. „Анита ще бъде моя“ — прошепна той след дълго /дълго/ мълчание. „Ще ми бъде дадена от Слънчевия Христос! В негова чест! Тя самата ще ми се отдаде — съвсем съзнателно, — аз също ще го направя.“ Той се усмихна, досещайки се за Мерсер, без да знае защо. „Какъв е статута на всичкото това, Живописецо? Предистория и наука или спомени от бъдещето? Когато за първи път легна в леглото ми на Преизподня Пет, тя беше девствена, а срещата й с човека от гората не бе нищо друго, освен сън, преследван от годините. Това ли е причината, поради която днес ти ни… задържа?“
— Жизнеността на твоя разум ме впечатлява, простосмъртни човече.
— О, ти несъмнено ще свикнеш — със сърцето, с душата и всичко останало. Но преди това искам да ме отведеш на такова място във Времето, където аз и Анита да можем да правим любов, без това да изглежда парадоксално. Такова е моето второ желание.
Окото изчезна. Жос сведе глава. Едно малко кристално и запечатено шишенце беше оставено върху корема на Анита. Той го завъртя между пръстите си, потръпвайки при допира с нежността на кристала… Момичето беше там. Винаги беше я имало. И винаги щеше да я има. Там — но далече. Разделена от него от някаква нематериална бездна, чиято плътност бе несъмнено по-малка от тази на един водороден атом… С нокът той изби запушалката от червен восък, без да обръща внимание на руническите надписи, вклинили се във вътрешността на втвърдената каша като някакви гърчещи се драскотини. Силна миризма на озон се надигна към него, обгърна го с бързината на танцуващ дервиш, докато в същото време гравитацията отпускаше своята прегръдка… Жос почувства, че се отправя нанякъде и остава, едната му половина се понесе, но към какво, той не знаеше или по-скоро, знаеше, но аз съм неспособен да си спомня, — как се казваше това усещане? Нещо вече видяно, все едно, че вече съм бил тук я да видим — той със сигурност знаеше, че ако тръгне напред по коридорчето на този кораб, потънало в полумрак, ще трябва да завие наляво, би могъл да спре далече от брожението на жилищните модули, да се спре пред огромното пано от кристал-К и да наблюдава Земята — тази синя топка, — същата картина, същата, както онази вечер, когато /да…/, после да продължи по пътя, отново да завие, тъмнината щеше да се сгъстява и шумът — неясен човешки прилив, смехове, музиката, — той щеше да се бори; тревата все още я имаше — сякаш разлети локви, тук и там, и все пак невидима; не, това няма да бъде трудно — не, — с уханието, което ще го води: аз вече съм бил тук /помисли си той/, аз съм си у дома — така поне ми се струва. Някакъв аромат изпълваше коридорчето. Тревата все още я имаше, но не беше подобна на онази от хасиендата на Келер. Жос подмина паното от кристал-К. Навън беше нощта, студът, мразовитата баня на голямото никъде. Той се наслаждава за миг на лекотата, с която плувците преминаваха от една платформа на кораба в друга, спомняйки си за първи път, когато беше облякъл неудобния скафандър под подигравателните погледи на ветераните, за да отнесе някакъв орган за присаждане от фоточувствителни клетки чак до щурмовия борд на Големия Небесен Платноход. Както Грим, който тогава беше млад. Усмихвайки се, той подмина илюминатора, поздрави с махване часовоя на пост пред люка на хидропоничната ферма. Той се намираше на Преизподня Пет, това беше неговия свят, далече от задушаващата се Земя, далече от гъмжащите, пренаселени градове и от ревнивата ярост на латифундистите. Тук-там сред тревата във фермата се мяркаха бледолилави цветя, всеки можеше да дойде и да се търкаля на воля отгоре им. Той беше горд с онова, което бе свършил тук — горд от онова, което бе станало със Станцията по времето на неговия мандат. Неговото дело бе намерило многобройни отгласи, там долу… В Сан-Жасинто всеки първи ден от пролетта вярващите казваха молитва за него. Водачът, Главнокомандващият не ги беше забравил. Той беше горд с Анита. Докато се приближаваше към техните покои, стори му се, че долавя нейния парфюм — някаква смесена миризма, едновременно едва доловима и жестоко натрапваща се от амброзия, от мускус, мляко и откъснати цветя. Това ухание… Същото, съвсем същото като онази вечер, когато…