— Да — отвърна той, задъхвайки се. — Да… — Апартаментът се въртеше около него, пропадаше надясно, после наляво, отпращайки го и карайки го да се търкаля край полусферичните стени, докато обърканите им гласове като ехо отекваха: една прекрасна НОЩ за наистина прекрасна сватба прекрасна нощ за НАИСТИНА прекрасна сватба прекрасна нощ за наистина прекрасна СВАТБА една
нощ за наистина прекрасна сватба една
нощ за наистина прекрасна сватба една
нощ ЗА наистина прекрасна сватба една прекрасна
за наистина прекрасна сватба ЕДНА прекрасна
за наистина прекрасна сватба една ПРЕКРАСНА нощ
за наистина прекрасна сватба една прекрасна нощ
за наистина прекрасна сватба една прекрасна нощ за
ДА! ДА! ДА! ДА! ДА! ДА! ДА! ДА! ДА! ДА! ДА!
ДА! /изрева той, залепяйки ръце на ушите си/ ДА!
ДА! ДА! ДА! ДА! ДА! ДА! ДА! ДА! ДА! ДА! ДА!
А сега, помисли.
Живописеца те гледа и ти. знаеш неговото име.
Живописеца ще каже:
„Какво е твоето трето желание?“
Ти знаеш неговото име. Ти знаеш неговото име.
Какво ли иска той?
Не казвай: теб
Не казвай само: теб.
Ще бъде твърде просто. Ти знаеш неговото име.
Неговото име…
Пред тебе той разкрива пътища: какви?
На тебе той предлага избор, но: какъв?
Той те използва. Ти му служиш. Но ти знаеш неговото име. Той ще изпие твоята душа. Вече я държи в ръцете си. А сега, помисли. Той се забавлява. Той си играе. Защо? Хиляди, милиони страдат там долу, готови да умрат, защото настоящето вече не е нищо друго освен една безконечна тегоба. Но той избра теб. И сега си играе. Той направлява твоето страдание. Насилва те да напредваш още, и още, и още, макар че ти би искал да останеш там, на колене, вкоренен като дърво в мъха на Преизподня Пет, защото Времето е блок от ледено стъкло — непоклатимо, — защото миналото не може да бъде пресътворено, защото ти си бил единствения любовник на Анита и днес нейното тяло ти е забранено. Призрак. Ти си просто един призрак. Пазачът Лъв от хасиендата на Келер го видя. За него, за нея — за всички тях, — ти идваш от бъдещото. Това ти дава знанието: ти можеш да гледащ и да разбираш. Но това те лишава от инертността на Историята. Ти вече нямаш почти никакво тегло. Почти никакво. Тежиш колкото един сън, навън, под слънцето. Живописеца ще каже: „Какво е твоето трето желание?“ Той те използва. Той разкрива пътища и те насилва да вървиш напред. Той има нужда от теб. Защо? Твоята. душа, той вече я държи в ръцете си. Какво ли имаш ти да му предложиш, нещо, което другите са нямали — нито един от тях? Миналото: далеч от всякакъв обсег. Настоящето: смъртта. Бъдещето: той ще дойде с теб. Той ще пътува през теб така, както го е правил от самото начало. Какво е туй, което можеш ти да му дадеш, а той да няма? Какво е твоето трето желание, Ферер-Сиачо?
Жос се изправи. В стаята виковете са престанали. Той си спомня. След като бяха правили любов, той и Анита дълго време бяха останали вплетени един в друг, носени от безтегловността, хвърлени в някакъв забавен скок като две звезди близначки. Той прекоси салона и натисна един невидим бутон. Някаква яйцевидна секция се отдръпна, разкривайки в стената кантонерка, цялата пълна с хапчета.
— Не знам какво целиш, Живописецо — измърмори той, след като взе шишенце Делетал, — но няма да го получиш от мене. Анита е жива, намира се в парка на хасиендата на Келер, в големия салон на Преизподня Пет, в тази стая, съвсем наблизо, завинаги… Тя е и мъртва. Почива в своя хладилен саркофаг и навлиза в светлината на Алтаир. Завинаги.
По лицето му пробяга усмивка, пълна с мъка и достойнство. Близка победа, но все още несигурна…
— А сега е мой ред. Присъединявам се към нея. Чуваш ли Живописецо? Това е моето трето желание.
Той отпуши шишенцето. Лъхът на парфюма експлодира в лицето му.
— Така да бъде. Ще удовлетворя желанието ти — отвърна Делфирио, чиято чудновата котешка усмивка се размиваше на екрана. — Впрочем, душата ти ми принадлежи. Все някой ден ще се видим.
Той изчезна. Жос изтръска от шишенцето една дузина яркожълти хапчета, борещ се против стазиса, леда, силния мраз, който обхващаше крайниците му, бореше се против уханието. „Още малко време!“ замоли се със сподавен глас. — „Дайте ми още съвсем малко време…“ Хапчетата се носеха, премятайки се в полумрака като пионки от шах в безтегловно пространство. Той вдигна ръка, за да хване две, танцуващи неуморимо на няколко сантиметра от лицето му. Някаква невидима муселинова завеса му пречеше, беше се увила около ръцете и краката му, вече мумифицираше врата му. Уханието спираше хода на Времето и той се бе оказал негова жертва. Изпразни дробовете си — бе загубил цял век, докато намери подходящия нервен ритъм, докато разграничи употребата на всяко мускулче, направляващо свиването и разпускането в различните телесни кухини, — задържа дъха си… Почувства как сърцето му затупка по-бързо, по-силно, макар че тези думи вече нищо не значеха. Късно, твърде късно. Уханието бе попило в него. Уханието го завладяваше, бе тръгнало на щурм към неговия разум, убиваше го с железните пръти на илюзорните му спомени. Какво казваше Мерсер? Обонятелният апарат прави качествен анализ и разграничаване, доведени до индивидуализиране на всяка молекулярна структура чрез дадена миризма, която й е присъща. Жос мигновено престана да се съпротивлява. Беше се оказал играчка в ръцете на сили, колкото буйни, толкова и противоречиви. Страхът: Делфирио беше удовлетворил неговото трето желание и въпреки това, той все още не умираше. Желанието: бъдещето на Анита може би не беше — той, — извън всякакъв обсег. Угризението: той се готвеше да се впусне по посочения път и Делфирио вървеше редом с него, невидим и безплътен. Накъде? Към какво? Към кога? Любопитството: уханието в момента му разказваше една история…