Каква?
Мястото беше такова, че за него в съзнанието му нямаше достъп /крачка встрани/: сред храсталаците; но не тези на старата Земя, отдавна отровени и седалища на прекалено многобройни мутации, че да могат да бъдат описани, които обграждаха малката кирпичена църквица в Сан-Жасинто, сякаш отделяха някаква зона със сива, бодлива телена ограда, откъдето децата, избягали от бдителността на майките от Светия Кръст на Спасението, се връщаха с гноясали рани; не бяха и от тези храсталаци, каквито имаше във фермата на Преизподня Пет, контролирани по генетичен път — високи, елегантни силуети, издигнали се от двата бряга на една псевдо Ориноко… Храсталаци жестоки — но гъмжащи, масивни, размесени в зелено и черно, насадени преди един милион години, еволюирали по крайбрежието на едно тъмно като олово море и шибани от вятъра. Тяхното ухание достигаше до него от другия бряг на един звезден океан. Той не можеше да знае за него, защото това бе територията, в която човекът щеше да проникне чак след две или три хилядолетия, и въпреки това беше достатъчно да направи /крачка встрани/: плажът -безлюден и пуст, застлан с влажен пясък. Вдъхвайки дълбоко, той беше способен да почувства неговия мирис — способен да си спомни. Вече съм идвал тук. Тъмносините дюни се сриваха под краката му. Той тръгна напред и направи /крачка встрани/, за да избегне сблъсъка с някакъв крилат червей, изскочил от земята и вдигнал около себе си стълбове от изумруден пясък. С уханието до него достигаха все по-осезаеми усещания: горещината на Слънцето — тази идеална сфера в жълто и зелено, четири пъти по-обемна, отколкото Слънцето в небето на Земята; — слухът, даде си сметка за това, когато успя да изолира този тътнеж, който в началото беше объркал с пулсациите на своето сърце и който много скоро се превърна в песента на вълните, разбиващи се в накъсаните скали, надвиснали над плаща далече на север; вкусът: — този на морската пяна, приятно солена, и този на пясъка, скърцащ между зъбите. Това беше един нов свят. Цял един свят — материален, автентичен… Един свят, изпълнен с нещо, което го викаше — което изискваше неговото присъствие. Той направи /крачка встрани/ и напусна металната повърхност на Преизподня Пет, подчинил се на вече видяното /чутото/ почувстваното /осезаемото/, отхвърляйки в тъмните гънки на своята предисторическа памет знанието и опита в полза на силата на съня…Предизвиквайки физичните закони, действащи в същото това безвремие и опитващи се да придават някаква геометрична форма на всяко тяло от слънчевата система — от най-незримата прашинка на Орт, до самата централна звезда, — той се изтръгна от гравитационния кладенец на своя роден свят, без да предизвика и най-малкото действие противодействие, гмурна се в сянката на Луната, после се устреми към центъра на Галактиката. Мозъкът му обобщаваше, уточняваше и координираше данните, които той му подаваше. Адаптираше ги към неговите възможности за възприемане на действителността. Това прехвърляне в пространството бе по-малко, отколкото обикновена размяна на времеви координати — макар и двете да бяха неразривно свързани, — но Жос имаше нужда от някакви представи, за да запази целостта на своите основни понятия за възприятие. Той видя Земята такава, каквато никое друго човешко същество преди него не я бе виждало, а простият факт, че продължава да я вижда — дори за кратък период от време, — му беше достатъчен, за да избегне разграждането на някои от твърде важните за него физиологични и психологични процеси. Той видя Земята такава, каквато беше: топка от скали и глина, формирана от демонични сили, разяждана от киселина по повърхността, насичана от зъбите на дълбините. Той видя човешкото гъмжило малко повече да се обединява, малко повече да се разгражда, малко повече да се радва — да разпростира своето раково заболяване в заобикалящото го пространство, да забива харпуни в Марс, Венера, Йо и Титан, а после и по всички Гигантски Острови на Вселената. Да се потапя още за миг в горещата светлина на Слънцето, преди да се впусне в дългите галактически кръстоносни походи. Той видя други форми на живот, други интелекти, друг разум, понякога едва доловими, понякога съвсем натрапващи се с присъствието си, понякога, кой знае защо, прикрити… Той видя как една много древна и много могъща сила изчезва, оставяйки след себе си неподозирано техническо наследство: начинът да се забрави инерцията и да се завладеят звездите. И хората — тези негови братя по нищета и корупция, - преобразени, протеични — болни от идеята да погълнат празното, но готови да го повърнат, за да огладнеят отново, — се впуснаха към по-концентрираната светлина на голямата галактична спирала със своите кораби светове, закърпени с огромни изгаряния и смешни белези от всякакви рани, набъбнали от своите нищожни животи и своите нищожни смърти. Той ги изпревари. В Мъглявините, където хищниците от милиони години безпощадно воюваха, за да оцелеят, в сянката на циклопски руини, но които в дъното на своите зеници пазеха спомена за крехкия силует на един полубог с две ръце и два крака: човекът, който вървеше изправен, изследователят на пространството, укротителят… Приятелят? Той ги последва. На Октомври, чиито планини, прорязани от черни метални жили скоро загъмжаха от колонизатори-дварфи с коси, посипани със златен прашец /мините, тъмнината, слитъците, които трябваше да се изтръгнат на повърхността и да се натоварят на други космически кораби, винаги все по-големи и по-големи, но които в действителност никога не тръгнаха/. Той се гмурна с тях в дълбоките гори на Авранивра, където коронясаните дървета се отлепяха от почвата и по време на равноденствието мълчаливо поемаха надолу към лунната делта. Той яде от земята на Бериан, в чиито соли, може би, се съдържаше безсмъртието, остави океаните на Посейдон да се издигат стремглаво и да го носят, сляп и глух, към пределните граници на чистата атмосфера, катери се по кристалните кратери на Берил. Той се осъди със своите — за някакъв камък, за някаква жена, за някаква карта, за някаква машина, — но никога не се учуди, че Го намираше там, и там, и там — навсякъде, — готов да купува, разменя и продава, надебелял като добре охранен котарак; Той, който въпреки всичко, никога не бе смятал, че ще може да се изплъзне от строго определените граници на Плодородната Твърдина, където всички пещери, равнини и планини носеха Неговия отпечатък, и който открай време поставяше своите рунически надписи върху всеки един от човешките светове; защото Той — Жос беше продал някога своята душа срещу уханието на един плаж, който щеше да се материализира едва пет хиляди години по-късно. Човекът с Котешката Глава може да прави огромни крачки /и всеки път: мъка, омраза, болка, смърт/. Неговото царство се пренаселяваше, Жос предпочете да го забрави. Плажът се простираше пред него — той беше сигурен в това. Парфюмът от храстите му го доказваше. Той направи крачка встрани, отвори очи. Някакъв дребен силует, някаква едва забележима фигура вървеше по пясъка с крака и гръб опръскани от водния прах на прибоя и с рамене, проблясващи под жълто-зелената светлина на Алтаир. Анита.