— Наистина забележително. Откъде сте се научили да говорите на този език?
Мъжът беше станал от влажния пясък, където допреди малко беше седял, и се спускаше към него като изтупваше дрехите си. Жос направи крачка назад.
— Кой език? — попита с дрезгав глас.
— Вашият — този, който в момента използвате — непознатият се усмихна и допълни: — Който използвате от един час насам, в действителност. Сънувате на глас, скъпи приятелю, не го ли знаехте?
— Дори не си спомням да съм заспивал… — Жос свъси вежди. — Моят език, немският… Значи все още говорят на него?
— Вече не го говорят, горе-долу от четири хиляди години. Но от време на време се случва някой ерудит да го изучава, защото желае да се забавлява. Гражданино, не знам каква е причината, която ви е подтикнала да се изразявате по този начин, но простият факт, че сте попаднали на единствената личност, способна да ви разбере на двеста или триста персека наоколо, ме кара да си мисля, че вие сте нещо съвсем необикновено. Да се представя: Шарл Мерсер — писател и етнолог, ако тези думи все още значат нещо, което не е толкова сигурно.
Акцентът на Мерсер, който даваше преимущество на „п“-тата и на „р“-тата и почти изцяло предъвкваше „м“-тата, вклини Жос много по-сигурно към действителността на тази епоха, отколкото щеше да го направи напоеният с йодни изпарения вятър, шибащ лицето му и зеленият пясък под краката му. Той протегна ръка към писателя, който за миг се обърка, но после здраво я стисна.
— Ще ми кажете ли името си?
— Жозе Андриан Ферер. Жос.
— Дошли сте тук, за да изразите почитанията си към Изконното и Първородното, разбира се от начина, по който преди малко проследихте с поглед малкото момиче.
Мерсер повдигна очи към небето без да престава да се усмихва.
— Наистина е вярно, тези малките са много красиви…
„Говори ми за Анита“ — помисли си Жос, търкайки разсеяно бузите си с набола по тях брадичка. — „Но какво ме засяга истинската природа на Времето, какво ме засяга съдбата на хората, живеещи на Преизподня Пет, умрели преди пет хиляди години или все още живи някъде, в някаква точка на Историята, различаваща се от всички останали? Какво ме засяга Земята и Хасиендата на Сеньор Келер, дълголетието на Лъвовете Пазачи или оцеляването на немския език… Този свят е реален — наистина съществува. От милиарди години се носи в орбита около Алтаир и в същото време се върти около самия себе си: нощ-ден-нощ-ден, всичко присъства реално и зримо — силата на привличане — посилна на полюсите, отколкото на екватора, и ветровете, отклоняващи се от запад на север и от изток на юг; всичко е безупречно! Притежава даже и една луна, ето, следите от последния прилив по плажа са все още видими… Съществува реално, както и Мерсер с неговия акцент, придобит несъмнено някъде в пространството около Алфа Кентавър, и неговата дипломатична апология за съвпаденията… Ами аз? /Той се усмихна, странно успокоен/. Аз реално ли съществувам? Така, както Анита? Жив ли съм? Стигнах ли най-сетне до нея? След като замених завинаги душата си?“ Да. Да. Да. Да. Да. — Шарл… — Жос впери поглед в очите на писателя, в които сякаш гореше факел на любопитство. - Питах се… Дали ще се съгласите да продължите играта още малко. — Без въпроси? Нищо друго, освен отговори? — Мерсер нададе дълбока въздишка. — Светът е една великолепна машина, изпълнена с желание и безпокойство. Да, защо не? Интересува ви момичето, нали? /Не трябва да се избързва/. — Момичето и всичко останало — отвърна Жос като се засмя. — Всичко останало? Ще ми създадеш работа… — Мерсер се прокашля, после протегна ръка към надвисналите от север скали и каза:
— Да тръгнем в тази посока, ако наистина го желаете. Това ще ни позволи да стигнем навреме, точно тогава, когато ще трябва да се поднесат почитанията. Аз ще говоря. Вие ще слушате. Те се спуснаха през дюните сред взривове на крилати червеи и известно време шляпаха във вълните — толкова черни и пенливи, че създаваха илюзията като да бяха бликнали от буре с бира, държана дълго време под налягане. Някаква морска птица, след чието люспесто тяло се носеше невероятна корона от разноцветни пера, се изтръгна от небесата и започна да кръжи точно над тях, викайки ги по име. Известно време Мерсер не й обръщаше никакво внимание. След това хвана между пръстите си плъха, откачи го от врата си и съвсем нежно го положи върху главата си. Животинчето веднага се впусна в някакви негови си хммм, грммм, хммм, впивайки в същото време жълтите си очи в тези на птицата, която се уплаши и изчезна, гмурвайки се сред вълните. След което, те тръгнаха.
— За пътешественика — започна Мерсер, намествайки краката си в следите от стъпките, които няколко минути преди това Анита беше оставила зад себе си, — Улмарин представлява интересен етап, и то с много неща. Най-напред, защото е красива планета, надарена с флора и фауна, с климат и релеф, които нямат равни на себе си във Вечния Кръговрат на която и да е Вселена. Ох, щях да забравя, на вас всичко трябва да ви се обяснява…Добре, да приемем, че по време на вашето отсъствие, Жос, човечеството…Човечеството… Ха!