— Къде да оставя това? — попита възрастният келнер с безразличен глас.
— Най-добре тук — тя посочи писалището до прозореца, изненадана от лекотата, с която изрича думите.
Мъжът постави таблата на писалището. Припряно му подаде смачканата стодоларова банкнота и каза да задържи рестото. Той се поколеба, после с неодобрение огледа леглото.
Сърцето на Джейн падна в петите й. Трябваше да се опре на бюрото, за да не се срути на пода. Дали беше видял парите? Дали банкнотите не му бяха дали знак изпод влажното прикритие, както в разказа на Едгар Алан По?
— Ще пратя някой да оправи леглото — каза мъжът.
— Не! — извика тя с пронизителен глас, стряскайки и двамата.
Прокашля се, неочаквано се засмя, измърмори, че има работа и моли да не й пречат. Той кимна, сви банкнотата в ръка и бързо излезе.
Поизчака, за да е сигурна, че си е отишъл, отвори вратата и закачи табелката „Моля, не ме безпокойте“. После се върна при писалището, вдигна сребърния похлупак и седна да се храни. Само след няколко хапки почувства, че предишното изтощение се връща отново. Бавно пристъпи към леглото, пияна от умора. Без да си прави труд да махне парите и да свали шлифера, тя отметна кувертюрата и се мушна под дебелото синьо одеяло. Последната й мисъл, преди да заспи бе, че когато се събуди, ще завари всичко по местата си.
Всичко най-сетне щеше да се изясни!
Трета глава
Първият час беше най-труден. На сутринта тя отвори очи и осъзна, че пречистващата сила на съня не е успяла да възвърне паметта й. Втурна се, превивайки се към банята, за да повърне остатъците от насила погълнатата вечеря. Когато донесоха закуската — пресен портокалов сок, кроасани и кафе — поръчани от нея в пристъп на глад, тя забеляза, че на таблата има и сутрешен вестник. Докато се хранеше, очите й се лутаха между него и телевизора като се бояха да се съсредоточат и над едното, и над другото.
От какво се страхуваше? Наистина ли очакваше да види снимката си на първа страница? Или да чуе, че е новина номер едно в информационните емисии?
С усилие пръстите й включиха телевизора. Вместо нея, на екрана се появи красива, млада блондинка, която четеше новините с такъв жизнерадостен глас, че й се прищя отново да й прилошее, само и само да не слуша за изчезналата трийсетгодишна брюнетка. Разбира се, говорителката смени бързо темата и разказа, как същата сутрин им се обадил някакъв мъж, за да съобщи, че е видял Елвис, докато хвърлял боклука си. В сутрешния вестник също нямаше нищо за нея. Не пишеха нито за избягал затворник, нито за пациент на психиатрията. Не се търсеше жена за разпит във връзка с някакъв инцидент. Не се споменаваше някой да е изчезнал от местопрестъплението или местопроизшествието. Хрумна й, че щом не е жителка на Бостън и е дошла от друга част на страната, просто е безсмислено да гледа тукашния вестник. Това обаче, не зачеркваше факта, че върху роклята й, кръвта до снощи бе все още влажна. Нещо се бе случило — скоро и недалеч.
Спомни си за листчето намерено в джоба на шлифера — „Пат Ръдърфорд, ст. 31, 12:30.“ Споменаваше ли се това име във вестника? Отново го прелисти. Не откри нищо. Ако кръвта е от Пат Ръдърфорд, лицето или незабелязано се е оправило, или все още лежи неоткрито. Реши, че повече няма какво да търси в колонките. Загледа се в телевизора — започна да превключва от канал на канал, от „Добро утро, Америка!“ до рубриката „Днес“, заедно с всичките им достопочтени водещи. Научи, че съществуват специалисти по проблемите на лесбийството, травеститството и клептоманията, че има цяла армия от млади момичета, родили не по едно, а по няколко деца, още преди да са навършили тринайсет години. Че е пълно със съпрузи, които отказват да правят любов със законните си съпруги. Узна всичко това, защото тези хора говореха и изливаха сърцата си пред цялата сюрия телевизионни водещи. Тайни повече не съществуваха. Както и интимни неща…
Хрумна й да позвъни в телевизията. Можеше да им каже, че има страхотна идея за предаване — разговор с жени, които не знаят дали са лесбийки, травестити, клептоманки, дали са родили преди да навършат тринайсет години, както и по-късно. Нито пък имат представа спят ли с тях мъжете им повече от два пъти в годината — изобщо предаване за жените, които не знаят кои са. О, оставете това, щяха да й отвърнат отегчено, — такива с лопата да ги ринеш.
Може би, съгласи се тя. Но колко от тях имат почти десет хиляди долара в джобовете на шлифера си, а роклите им са подгизнали от кръв?