— Мамо? Здрасти, мамо — втурва се в стаята Емили.
Джейн прикляква и грабва в ръцете си момиченцето.
— Ох! — сърди се детето.
Джейн разбира, че я е стиснала много силно.
— Как си, хубавице?
— Добре. Дадох на Джоди ябълката си. Добре ли съм направила?
— Разбира се — Джейн прибира няколко кичура от сладкото личице на Емили и я води към близкия чин. — Хайде да поговорим малко.
На вратата се мярка Пат Ръдърфорд и прави знак, че ще е отвън, в коридора.
— Това не е моят чин, мамо — казва Емили и гордо завежда майка си до своето място.
Джейн с мъка се намества.
— Искам да ти задам няколко въпроса — започва Джейн с колеблив глас. — Трябва да ми кажеш истината. Разбираш ли?
Емили кимва.
— Няма да ти се карам, каквото и да ми кажеш. Става ли? Не искам да се боиш като ми отговаряш. Много е важно да ми кажеш точно какво се е случило.
— Добре, мамо.
— Миличка, когато Силайн идва да те пази, кани ли си някой за компания?
Емили поклаща глава и кичурите отново падат над челото й.
— Никога ли не е викала гаджето си, когато ние с татко ти сме излизали вечер?
— Не. Тя винаги си играе с мен.
— А Ендрю?
— Той никога не идва да ме гледа.
— Миналата година го викахме един, два пъти.
— А, да, вярно.
— И не е водил никого със себе си, така ли?
— Не, не е.
— Казвал ли ти е нещо, с което да те притесни?
— Не разбирам.
— Да те е карал да правиш нещо, което не ти е приятно?
— Пак не разбирам.
— Да те е пипал така, че да те е срам?
Емили мълчи.
— Емили? Пипал ли те е Ендрю така, че да те е срам?
Емили навежда глава. Джейн се владее с усилие. Вътрешно кипи от гняв… Ще го убия този негодник!
— Спомни си, миличка. Трябва да ми кажеш истината. Много е важно. Знам, че каквото и да е станало, ти не си виновна. И ти обещавам, че няма да ти се карам. Такова добро и хубаво дете не може да направи нищо лошо. Каквото и да е станало, ти не си виновна, но е важно да знам, слънчице, пипал ли те е Ендрю така, че да не ти е приятно? Пипал ли те е по срамните места? — Джейн потръпва. Не може да повярва, че тя изрича тези думи.
Може би целият този епизод е само един лош сън. Чува как часовникът на стената отмерва секундите. Сякаш минава цяла вечност, докато Емили най-после проговаря:
— Не е Ендрю.
— Какво?
— Не е Ендрю — повтаря Емили и не вдига поглед към майка си.
— Кой е тогава? — Джейн трескаво преценява възможностите. Щом не е Ендрю, значи е някой негов приятел. Или някое момче от по-горните класове. Или може би учител? Дали не е зъболекарят, при който водеше Емили преди няколко месеца? Дали не е някой непознат? Господи, кой е?!
— Кой беше, Емили? Кажи на мама. Кой те е пипал, миличка? Кой те караше да се срамуваш? Моля те, слънчице, кажи на мама.
Емили бавно вдига очи — погледите им се срещат.
— Татко — тихо прошепва тя.
В миг всичко замръзва — сърцето й спира да бие, часовникът на стената не се чува, дишането й замира. Чува само силно бучене в ушите си. Сигурно си въобразява, че е чула това, което Емили каза. Сигурно детето лъже, защото майка му го е притиснала и то се чувства безпомощно. Измисля си, с помощта на учителката, само и само да е доволна майката. Разбира се, нищо такова не се е случвало.
Не е възможно. Мъжът, за който е женена вече единайсет години, този любящ съпруг и уважаван детски лекар, този стожер в обществото, направил безброй милосърдни неща, обичан буквално от всички, които го познават! Той да подлага на сексуален тормоз собствената си дъщеря?! Просто е недопустимо. Направо е абсурд. На този човек има пълна вяра от толкова години. Този човек бе до нея в добро и зло, успокояваше я, когато избухваше, когато правеше скандали, когато губеше контрол над себе си. Това е толкова голяма клевета, че умът й просто не може да я асимилира. Изключено! Не е възможно! Не! Сълзите бавно се стичат по лицето на дъщеря й.