— Искам собствените си пари!
— Госпожо Уитакър, — намесва се Труди Каплан, — не искате ли да дойдете в кабинета ми на чаша кафе?
Салонната управителка е едра и набита жена с коса, прибрана в старомоден кок.
— Не съм дошла за кафе, а за парите! И нямам никакво време. Побързайте, ако обичате! — … Какво има да ги моля? Парите са си мои!
— Ако не сте доволна от нещо… — започва Труди Каплан.
Защо жените смятат винаги себе си за виновни?
— Проблемът не е във вас — успокоява я Джейн. — Една приятелка е загазила. Обещах да й помогна. Това е всичко! Надявам се да върна парите до няколко дни.
Отговорът задоволява управителката. Тя се връща в кабинета си.
— Трябва да се попълнят няколко формуляра — казва Саманта.
— Защо?
— Когато се закрива сметка…
— Нямам време за формуляри! Колко пари трябва да останат, за да не се закрие сметката?
— Пет долара.
— Чудесно. Оставете пет долара.
— Искате останалото в брой?
— Да.
— Може ли в стодоларови банкноти?
— Разбира се.
Джейн гледа как Саманта отива до сейфа и се връща с цяла камара банкноти, които брои пред нея и събира в малки, стегнати пачки.
— … и седемдесет и четири долара и двайсет и три цента — Саманта подава дребните в ръката на Джейн. Избутва пачките през стъкленото гише.
Джейн небрежно напъхва парите в дълбоките джобове на шлифера. Благодаря на Майкъл, че ме накара да го облека, с горчива ирония си казва на ум. В чантата й няма никакво място. От къщи ще вземе нещо по-подходящо за пренасяне на камара долари.
Намира на прозореца на колата квитанция за глоба. Накъсва я на парчета и ги пуска на улицата. Втора антиекологична проява! Още една бита кауза. Като нея самата… Провал като съпруга, провал като любовница, провал като жена! Защо иначе Майкъл ще търси утеха другаде? Толкова ли непълноценна беше тя в секса, че го докара до прегръдките на детето им? Господи, не беше ли и в нея вината?
Едва шофира от сълзите, които се стичат по лицето й. Все пак стига до къщи. Диша тежко. Стомахът й се свива от отчаяние. Провалих всички, които обичах, мисли, докато паркира в алеята пред гаража. Излиза от колата. Не успях да предпазя баща си от сърдечния удар. Почина, преди да навърша шестнайсет. Не опазих майка си. Ако бях пропуснала една-единствена родителска среща… Ако я бях придружила до Бостън, нещастието нямаше да се случи! Не успях да задоволя съпруга си. Не успях да бъда жената, която той очаква и заслужава! Не се погрижих за собственото си дете — съществото, на което посветих целия си живот!
— Пълен провал! — шепне Джейн. Трясва вратата на автомобила и се обръща. До нея има някой. — За нищо не ме бива! Абсолютно за нищо!
— Джейн? Джейн, какво си мърмориш? Да не ти е лошо?
— Какво? — Джейн се озовава лице в лице с Карол.
Тя я гледа угрижено.
— Какво е станало? Плачеш ли?
— Нямам време! — извиква Джейн, блъсва Карол и се втурва в къщи.
Няма време да обяснява! Не могат да й стигнат нито минутите, нито часовете в цял един ден, за да убеди своята съседка в онова, което Майкъл е правил с Емили. Кой би повярвал? Не! Сега трябва да вземе багажа и да изчезва. Ще обяснява по-късно.
Пуска чантата в антрето и хуква към спалнята. Вече се чувства като нашественик в чужд дом. Нима наистина някога е живяла тук!? Наистина ли е била щастлива тук? Наистина ли е споделяла тази стая, това легло с един мъж, когото не е познавала?
Вижда отражението си в огледалните врати на гардероба. Лицето й е подуто и мокро от сълзи. Затова я зяпат така уплашено. Гледката наистина е страшна.
Дава си сметка, че не бива да позволи Емили да я види в този вид. Тръгва към банята. Мие се. Сваля грима. Слага студен компрес на очите си. Връща се в спалнята. Отваря гардероба.
— Затова ли толкова настояваше да ми купува тези гадни рокли като за момиченца?! — крещи, сваля ги от закачалките, тъпче ги с крака. — Затова ли ме харесваше цялата в копчета и волани!?
Бързо донася два черни куфара от стаята за гости — един за нея, един за Емили. Ще вземе само най-необходимото. Ако има нужда от нещо — джобовете й са натъпкани с почти десет хиляди! Най-добре ще е да зачеркне миналото. Да започне начисто! Да изтрие черната дъска!
Слага в куфарите най-нужното. Строполява се върху леглото. Леглото, което е споделяла с Майкъл всичките тези години. Присъствието му я стяга като в обръч, докато я остави почти без дъх. Чувства устните му върху шията си. Ръцете му върху гърдите си. Влагата на езика му върху извивките на тялото си… Неговата същност я обгръща отвсякъде, изпълва всеки отвор в тялото й, всяка нейна пора. Цялата е проникната от неговия мирис. Аз съм част от теб, измамно шепне призракът на съпруга й, повече от едно десетилетие… Неразделна част от теб!