— Как е там вътре? — прозвуча гласът й отвъд завесата.
— Повече от добре! — отвърна и излезе в новите дрехи. — Ще ги купя. Бихте ли отрязали етикетите им?
— А, искате да излезете с тях от магазина?
Тя кимна.
— Да, ако не възразявате…
Жената повдигна рамене.
— Малко е странно, но се е случвало. Как ще стане плащането?
— В брой.
— Така и предполагах.
Продавачката я отведе до касата.
Толкова отдавна никой не е плащал в брой, дано не съм забравила как става — огледа се притеснено и добави: — О, мила, ама вие май си забравихте чантичката в пробната?
— Без чанта съм.
Дъхът на продавачката секна.
— Имам пари — тя потупа найлоновия плик, който носеше, за да я успокои. — Просто съм без чанта. Трябва да си купя нова.
Жената с голямо усилие отклони поглед от плика.
— Изглежда се нуждаете от доста неща?
— Да, така е.
— Дошла сте тъкмо, където трябва. Щандът за чантите е на партера, точно до козметиката. Сметката ви е двеста трийсет и седем долара и двайсет и осем цента.
Бръкна в плика и извади три банкноти. Продавачката опули очи, бързо върна рестото и проследи с поглед как клиентката й небрежно пусна монетите в найлоновия плик. После мълчаливо отряза етикетите на новозакупените дрехи. Очевидно предпочиташе да не узнава повече нищо, колкото и необичайно да й изглеждаше то.
— Чантите са на партера, до козметиката — напомни й на тръгване.
Следващият час премина в пазаруване. Без бавене тя смени убиващите я обувки. Новите бяха ниски, отворени на пръстите, от ленена материя. Купи си бельо — бледо розово на цвят, стилна, кожена чанта — слонова кост, тъмносин портфейл и слънчеви очила с кокалена рамка. Заплащането в брой я бавеше доста — и клиенти и продавачи отдавна бяха скъсали с тази практика. Отби се в отдела за козметика. Там младата продавачка я убеди да вземе руж с цвят на праскова, червило в същия тон и черна спирала за мигли.
Занесе всичко това в тоалетната, смени бельото си с новозакупеното, облече се, премести няколкостотин долара от найлоновия плик в кожения портфейл и заедно с очилата ги постави в чантата. После уви старото бельо в шлифера и излезе от кабинката. Усмихна се самоуверено на някаква синекоса, възрастна дама, която съсредоточено нагласяваше изкуственото си чене пред огледалото. Хвърли вързопа стари дрехи в кофата за боклук. Застана пред огледалото, почти до възрастната жена и се зае с грима си.
— Какъв хубав цвят е червилото ви — възкликна синекосата, наместила най-сетне своята протеза. — Как се нарича точно?
Погледна марковия надпис и отвърна:
— Праскова.
— Просто праскова? — учуди се възрастната и излезе.
— Просто праскова — механично повтори тя, замислена за своите проблеми.
Продължаваше да се изненадва, че познава толкова добре града. Знаеше точно къде отива, дали може да стигне до там пеша, с превозно средство или се налага да вземе такси. Чувстваше се напълно в свои води. Но нито веднъж не видя познато лице. Никой не я спря на улицата. Нищо не предизвика каквато и да било реакция. Чувстваше се анонимна и сама, като загубено дете, очакващо небрежните си родители.
Премина покрай вестникарска будка, но вече знаеше, че в днешния брой не пише нищо за нея. Не само не я търсеха — никой не знаеше, че е изчезнала.
— Просто праскова — измърмори отново. Беше се озовала на оживената, начална спирка на автобусната компания „Грейхаунд“.
Влезе в сградата и се отправи към дъното на салона, където се намираха багажните клетки. Трябваше да заключи в някоя от тях найлоновия плик с парите и окървавената рокля. В момента, когато се готвеше да пусне нужната монета, прочете надпис, че клетките се изпразват на всеки двайсет и четири часа. Налагаше се да потърси друго решение.
— Извинете — обърна се тя към възрастен служител с бели бакенбарди и изрядно изгладена синя униформа, — къде бих могла да оставя нещо за повече от двайсет и четири часа?
— Завийте надясно — отвърна той делово. — В дъното на коридора.
Тя последва напътствията на служебното лице и пое нататък, придържайки найлоновия плик така, сякаш бе пълен с кървави късове човешко месо.
— Искам да оставя това на багаж — каза на отегчената жена зад гишето.
Служителката едва повдигна очи от списанието пред себе си.
— Депозит двайсет долара.
Подаде исканата банкнота. Жената кисело затвори списанието, написа бележка, излезе от гишето и пусна ключовете в ръката й.