— Не! — скача от леглото Джейн. Куфарът се изсипва върху бледозеления килим. — Повече няма да си част от мен! Няма да ти го позволя!
Лази на четири крака. Събира обратно разсипаните дрехи. Заципва куфара. Отива в детската стая. Оставя пълния куфар на вратата. Хвърля празния на леглото на Емили. Отваря чекмеджетата. Събира бельо, чорапи, пижами, фланелки, шорти… Взима от гардероба само купувани от нея рокли. Всичко, което напомня за него… Всичко, което свидетелства, че Емили и Джейн са били негово притежание. Всичко, което говори, че Майкъл е бил част от живота им, ще си остане завинаги тук!
Аз съм част от теб повече от едно десетилетие, нашепва той. Неразделна част от теб!
— Не! — крещи тя:
Иска да се измъкне от къщата. По-бързо да се отърве от лъжата, в която е живяла. Поглежда часовника. Минал е половин час. Господи, колко време пропиляно в безсмислени чувства! Трябва да действа, да тръгва, да изчезва!
Грабва куфара от леглото, после и другия — от входа. Хуква, но на вратата се сеща за любимото одеяло на Емили — спи с него почти от бебе. Помоли я единствено за това. Не може да го остави.
Пуска багажа и изтичва до леглото. Отмята кувертюрата. Търси малкото бяло одеяло на светлосини цветя с пухкави ресни. Емили обича да се гъделичка с тях по носа. Къде ли го е сложила тази сутрин?
— Нямам търпение! — крещи Джейн.
Напипва одеялото под възглавницата. С гърба си чувства нечий поглед.
— Джейн, какво става тук?
Гласът на Майкъл я приковава на място. Не може да реагира. Защо е в къщи по това време?
— Какво има, Джейн? Звъниха ми от банката. Почти си била закрила разплащателната ни сметка. Тъкмо затварят, разтревожена се обажда Карол… Държала си се като истеричка. Какво, по дяволите, се е случило?… Така карах, че сигурно съм прехвърлил звуковата бариера. Джейн, слушаш ли какво ти говоря? Можеш ли да ме чуеш, Джейн?
Тя се обръща. Очите й излъчват леден гняв. Не плаче.
— Чувам те, да — неподозирано спокойно изрича тя.
— Джейн, някакви проблеми ли имаш?
— Проблеми ли?
— Какво се е случило? Да не си цапнала някой в метрото? — едва не се смее Майкъл. — Какво има, скъпа? В каква каша си се забъркала този път?
— Ти, негодник такъв! — изкрещява Джейн. Хвърля се към него. Хваща го за косата. Дърпа я. Посяга към очите му.
Майкъл улавя ръцете й. Стисва китките й. Не й позволява да мръдне.
— За Бога, Джейн, какво става?
— Проклет да си, кучи сине! Как можа да го направиш?!
— Да направя какво? За какво говориш, Джейн?!
— Бях при учителката на Емили, Майкъл. Жената се тревожи! Тревожи се за собствената ти дъщеря. За поведението й — Джейн спира да се съпротивлява.
Майкъл я гледа цял в очакване.
— Твърди, че Емили е подложена на сексуален тормоз.
Ужасът, който се появява на лицето му, изглежда искрен.
Ужас от какво обаче? От това, което е направено на Емили или, че е разкрит?
— Как? Кой? Знае ли кой може да е?
— Не се прави на ударен, Майкъл! — изрича сдържано Джейн. — Твърде късно е. Няма да мине.
— Господи, смяташ, че аз…
— Излишно е, Майкъл, говорих с Емили. Тя ми каза.
Настъпва тишина.
— Очевидно някой я подучва какво да говори — най-после изрича той. Гласът му е сух и хриптящ.
— Никой не я подучва, мръсен негоднико! — Джейн отново е яростна. Отново се опитва да се освободи.
Майкъл стиска ръцете й.
— Жалък, мръсен тип! Как си могъл!? Как си посегнал на собственото си дете!? Как посмя да я лишиш от детството й!?
Джейн го ритва. Той се дръпва. Пуска ръцете й. Сякаш самият допир го изпълва с погнуса. Тя закрива лице с ръцете си, за да се скрие от изражението му. В тъмнината на шепите си чува кикота на собствената си брачна халка. Грубо я измъква от пръста и я запокитва, където й видят очите. Пръстенът се удря в отсрещната стена и със звън се търкулва в единия ъгъл.
— Господи, Джейн, какво правиш?
— Опитвам се да не те убия, дяволите да те вземат!
— Ти си луда, Джейн! Обичам те! Но отдавна виждам, че полудяваш.
Джейн се заковава на място. Мисли си, че ако мръдне отново, наистина ще го убие.