Отваря входната врата. Излиза, без да затвори вратата.
— Да. Денят е хубав — повтаря отново.
Тръгва по улицата към най-близката спирка на метрото. Денят е хубав. Грехота е да се пропилее у дома.
Двайсет и девета глава
Джейн остави стъклената ваза обратно на масичката. Паула и Карол я гледаха с открито недоверие.
— Ама, че история — рече Карол след продължителна пауза.
Джейн не отвърна. Продължаваше да е погълната от спомените за самата себе си. Чувстваше се като дете, което цял живот се е смятало за сирак, а сега внезапно го представят на заобиколените му от синчета и дъщерички негови родители. Същността й, собствената й кауза, хората, обичани от нея, изведнъж бяха изникнали отново в главата й. Дори се бореха за надмощие. Майка й, баща й, брат й Томи, Гаргамела, племенниците, приятелките, техните нескончаеми истории, училищата, в които бе учила, първата й среща с Майкъл — почти такава, каквато й я беше описал, сватбата, съвместния им живот, бременността, раждането на дъщеря им, първият й рожден ден, първият й учебен ден… И последният — когато обеща, че ще я вземе от училище…
Сигурно Майкъл я е прибрал, мислеше си Джейн. Не искаше да си представи как се е почувствала Емили, когато е видяла, че идва да я прибере баща й, наместо майка й. Джейн си наложи да застане лице в лице срещу тази мисъл. Опитът я бе научил, че отричането на действителността крие риск. Рискът да загубиш действителността за дълго, а може би завинаги. Поне толкова вече бе научила.
Виеше й се свят. Не беше сигурна от какво. Дали от шока, че паметта й се е върнала, или от лекарствата, които все още бяха в организма й? Хвана се за дръжката на стола. На дивана неподвижна стоеше Паула. Без да й обръща внимание, Джейн погледна Карол.
— Трябва да ме закараш до Удс Хоул — каза тя.
Карол поклати глава.
— Няма начин.
— Още ли не ми вярваш?
— Не знам на кое да вярвам!
— Карол, ние сме съседки отдавна. Мислех, че сме добри приятелки.
— И аз мислех така.
— Но предпочиташ да вярваш на Майкъл?
— Не мога да приема нещата, които току-що разправи.
— Че е посегнал на дъщеря си, така ли?
— За Бога, той е детски хирург! Посветил се е да помага на децата, не да ги тормози.
— Знам, че е трудно да се повярва.
— Не трудно, Джейн! Направо е невъзможно! — простичко произнесе Карол.
— Значи предпочиташ да мислиш, че съм луда?
— Откровено казано, да! По този начин светът си остава такъв, какъвто е. Поносим — Карол прокара ръка през разчорлената си коса. — Помисли, Джейн! Да забравиш коя си, не е съвсем нормално, права ли съм?
Джейн се усмихна. Почти се изсмя.
— Срещу този аргумент нямам какво да възразя. Но сега знам коя съм. Знам какво се е случило онзи ден. Знам още, че Емили има нужда от мен. Вече си спомням как да стигна до вилата на старите Уитакър. Не съм сигурна само дали ще ми стигнат силите да се добера сама. Умолявам те да ми помогнеш!
Карол отново поклати глава.
— Не мога.
Джейн почувства, че я залива нова вълна от слабост. Световъртежът за малко не я събори. С усилие запази равновесие.
— Тогава ми дай колата си!
— Какво направи с колата на Паула? — попита Карол.
Самата Паула продължаваше да мълчи с очи, заковани в пода. Разказът на Джейн, сякаш я бе превърнал в неподвижна статуя.
— Издъхна на няколко преки от тук. Моля те, дай ми ключовете си!
— Защо не се обадиш в полицията? — попита Карол. — Ако това, което казваш е вярно, те са хората, които трябва да ти помогнат.
— Ще отида в полицията след като намеря Емили. Ако им се обадя сега, ще поискат да говорят с Майкъл. Той успя да убеди теб, че съм луда. Мислиш ли, че ще му е трудно да убеди и тях? Най-малкото ще ми загубят часове в разпити. А Майкъл ще може да ги използва, за да настрои Емили срещу мене. Не мога да рискувам. Трябва да взема най-напред дъщеря си. Да се убедя, че е в безопасност. Моля те, Карол, дай ми ключовете!
— Това ли търсите? — внезапно прозвуча гласът на стареца откъм вратата.
Джейн отправи поглед натам. Бащата на Карол държеше в едната си ръка чантата й, а в другата — ключовете за колата.
— Божичко, татко, дай ми ги! — Карол се спусна към баща си, протегна ръце да ги вземе, но Фред Коп ги метна над главата й, право в шепите на Джейн.
— Пиян морков, дръж! — игриво се провикна той. — Пиян морков, хвани го, де!