Потърка уморените си очи. Мислите й отново се върнаха към кроежите на Майкъл. Какво щеше да стане, ако й се беше върнала паметта? Какво щеше да последва? Знаеше идеално отговора. Борба между това, което казва тя, и онова, което твърди той. Щеше ли някой да вземе на сериозно бълнуванията на жена, която не е в състояние да се справи със собствената си памет? Ако паметта й не се беше върнала до настаняването й в психиатрично заведение, какво щеше да последва? Дори след време да се стигнеше до изписване, щеше да е прекалено късно. Щяха да са минали много години. Да са извършени много нови, ненаказани престъпления. Емили щеше да е загубена за нея.
Посягал ли е Майкъл и на други деца? Използвал ли е служебното си положение, властта, оказаното му доверие, за да злоупотребява със своите малки пациенти?
Джейн си спомни следобеда, когато нахлу в кабинета на Майкъл. Беше го изчакала в приемната. В спомените й изплува малкото, хленчещо в скута на майка си, момиченце. То плачеше и искаше да си отиде вкъщи. Колко глухи бяха останали за плача и болката му!?
Толкова ли безчувствена бе и Джейн към своето собствено дете?
Беше се старала да бъде идеална майка. По същия начин, както цял живот се бе старала да бъде идеално дете, идеална студентка, идеална служителка… Взимаше активно участие в образованието на Емили дотам, че дори се записа на курс „Как да бъдем добри родители“. Докато тя обаче се образоваше, за да стане още по-добра, Майкъл пъргаво спечели сърцето на Емили. Беше се случвало Джейн да ревнува от непосредствеността на общуването им, от естествената топлина, която Майкъл придава на поведението си като баща. Тя винаги се бе смятала за добра майка, но Майкъл беше истински, надарен от природата, баща. Кога естественото и истинското се бе превърнало в неестествено и перверзно?
Джейн се прехвърли на магистрала №28 без усложнения. Смяната на платното предизвика само няколко по-учестени удара на сърцето й, нищо повече. Фалмут — 30 километра пишеше на табелата. Джейн стисна волана и леко ускори. Следващият половин час се точеше бавно, почти като в сериала „Младите и ненужните“. Всяка секунда беше час, а минутата — ден. Отклонението за Удс Хоул изникна изведнъж, Джейн се огледа — вече се намираше сред природата.
В далечината се мержелееше морето в залива Бъзардс. Дали Емили няма да е във водата, когато пристигне? Или вече ще се е прибрала? Дали Карол е успяла да се свърже с Майкъл? Дали той е предупредил родителите си? Дали те вече не са се понесли, Бог знае накъде? Нищо чудно дори да са се разминали на магистралата. Да е закъсняла.
Господи, дано само не идвам твърде късно, помисли си тя. Зави по един малък черен път, обрасъл с дървета. Нямаше да я забележат до последния момент. Спря колата на малка алея, временно постлана с чакъл, на няколко вили преди небоядисаната дървена къща на семейство Уитакър. Тя винаги й се беше струвала идеалният дом — не провинциална постройка с какви ли не измишльотини, а истинска скромна хижа, с дъх на дърво. Без натрапчив лукс и удобства… Имаше течаща вода и вътрешна тоалетна. Горе-долу с това се изчерпваха всички придобивки на цивилизацията. Усмихна се, спомняйки си многото щастливи дни, които бе преживяла тук. Сети се за снимката, на която тя и Майкъл беснееха из плажа. Беше я видяла в болницата. Усмивката бавно се стопи — отвори вратата и излезе от колата.
Щом стъпи на земята, коленете й се подгънаха. Тя се свлече на чакъла. Ръката й продължаваше да стиска дръжката на колата. Постоя така няколко секунди. Не можеше да събере сили, за да се вдигне. Само да си поема дъх, рече си тя. Да огледам наоколо, да преценя ситуацията.
Беше сама. Като че ли никой не я гледаше. Може би, защото денят не бе почивен и нямаше хора. Чуваха се далечни гласове, детски смях. Не бяха ли на нейното дете, Господи?
Образът на Емили, весело плискаща се във водата съвсем наблизо, я изправи на крака. Чистият въздух ще ме крепи, реши на ум. Вдъхна дълбоко и плахо пристъпи напред.
Вървеше по чакъла. Избягваше тревата отстрани на пътя, защото се боеше от заспали на припек змии. Спомни си за един следобед, когато се бяха събрали тук три поколения Уитакър, а тя бе единственият чужд човек. Беше пренебрегнала къпането в залива заради удоволствието да се излежава в шезлонга, с интересна книга в ръката. Точно задремваше, когато забеляза, че нещо мърда до стола. Разбра, че е змия, дори без да я погледне. Изпищя и стъпи върху люлеещото се платно. Очакваше, че влечугото, изплашено повече от самата нея, ще избяга пълзешком. Така разправяха родителите на Майкъл. Но змията — обикновен смок с тъмен гръб и жълта ивица — спря, изправи се в цял ръст и втренчи очи в нея.