Джейн имаше чувството, че писъците й са я омагьосали.
Змиите са глухи, беше й споменавал Майкъл. Чул писъците й, той тичаше от плажа към нея. Докато дойде обаче, чудовището вече си беше отишло. Вероятно си видяла жаба, каза й по-късно, докато вечеряха. Не, беше змия, повтори му за кой ли път Джейн. Все пак мога да различа змия от жаба! Родителите му само изцъкаха, поглеждайки се съзаклятнически. Джейн така и не разбра на кого бяха повярвали.
Наведе глава и бавно продължи към вилата. Пред вратата нямаше паркирана кола. Какво означаваше това? Че са отишли някъде на гости? Че синът им вече се е обадил и им е казал да вземат Емили и да изчезват? За Бога, само не това, изтръпна Джейн. Огледа около къщата и изкачи няколкото стълби до входната врата.
Във вилата беше тихо. Приближи бавно прозореца. Отвътре не се чуваше нищо. Притаявайки дъх, погледна през стъклото към безлюдния хол.
Стаята беше същата, каквато я помнеше — вътрешните стени не се отличаваха от външните. Мебелите бяха като за вила. Правеше изключение само модерният трийсет инчов телевизор, отдясно на камината. От хола се влизаше направо в столовата и кухнята. Единствено трите малки спални и банята имаха врати. Стените бяха украсени с репродукции на народни майстори — две селянки, приказващи на слънце и боричкащи се в краката им деца. Мъже, играещи покер върху стара бъчва, целите в цигарен дим. Старица върху люлеещ се стол, сред множество котки. Всичко беше замряло, сякаш очакваше нещо да се случи.
Възможно ли е вече да са заминали? Закъсняла ли е?
Джейн напрегна очи и видя плодове в кошничката върху масата в столовата. Това едва ли означава, че още са тук, помисли си тя. Естествено, ако се е обадил Майкъл, те са тръгнали, зарязвайки всичко.
Трябваше да влезе вътре. Да се увери със собствените си очи.
Опита вратата. Не се изненада, че е заключена. Старите Уитакър винаги заключваха, дори когато отиваха само до брега. Знае ли човек кой може да влезе, да отмъкне прекрасния телевизор.
Джейн обиколи отзад, където се намираха трите спални. Капаците на прозорците бяха отворени — имаше само рамки с мрежа. Джейн намери в тревата по-дебела пръчка, натисна с нея мрежата на голямата спалня и избута рамката. Огледа се наоколо дали не я виждат, вдигна прозореца и прескочи вътре.
Падна върху голямото двойно легло. В този миг писна алармата. Господи, недей! Почувства, че отмалява, че копнее да потъне в оправеното легло. Алармата спря за малко и пак писна. В миг разбра — това е телефонът.
Звънеше телефонът.
Не смяташе да се обажда. Дали е Майкъл? Дали Карол се беше свързала с него? Или сам е позвънил, разбирайки, че Паула го е търсила? Дали търсеше родителите си, за да ги предупреди за евентуалното й пристигане? Или беше нещо съвсем друго — например, някой приятел от града, наканил се да дойде за ден, два при старите Уитакър? А може би бдителен съсед се опитваше да предупреди стопаните за съмнителна личност, която се навърта наоколо? Който и да беше, компанията отсъстваше от къщи! Дали бяха заминали, заради нейното пристигане?
Джейн скочи от леглото. Издърпа чекмеджетата на малкия скрин. Броеше на ум позвъняванията на телефона. Пет, шест… седем. Скринът бе пълен с дрехи. Дрешникът — също. Нищо не пречеше да са зарязали всичко. Нали ще могат да си се върнат, когато поискат!?
Влезе в стаята, където обикновено спеше Емили. Откри повечето нейни дрехи, подредени в гардероба. Играчките й бяха на масичката. Имаше десет, не — дванайсет пръстенчета. Пижамата й се подаваше изпод възглавницата. На леглото се мъдреше плюшено зайче.
Джейн обиколи вилата. В банята висеше още влажен детски бански костюм. Хладилникът, макар и полупразен, работеше. Не е изключено да са още тук, каза си тя.
След двайсет иззвънявания телефонът спря. Очевидно някой много държеше да се свърже със семейство Уитакър. Джейн погледна часовника. Наближаваше дванайсет. Къде биха могли да се дянат? Влезе в хола и се отпусна в големия фатерщул на оранжеви и кафяви райета. Въпреки жегата, във вилата бе хладно и приятно. Облегна назад уморената си глава. Колко ли дълго трябва да чакам, помисли си.