В следващия миг тя вече спеше.
Трийсета глава
Събуди я телефонен звън.
Джейн скочи на крака. Виеше й се свят. Сърцето й биеше като лудо. Погледна часовника. С тревога отбеляза, че е спала почти половин час. Ужасно глупаво от нейна страна! И крайно непредпазливо. Да дойде чак до тук, за да заспи! Дали старите Уитакър не се бяха прибрали? Дали не бяха зяпнали от учудване, виждайки самата Спяща красавица в техния фатерщул! Дали просто не са грабнали своята внучка и не са се отправили, дявол знае къде, напускайки сцената?
Телефонът продължаваше да звъни. Три, четири пъти… После до слуха й достигнаха други шумове. Първо — от затваряне на автомобилна врата, а после — женски глас:
— Това не е ли телефонът, Бърт?
Джейн втренчи поглед в апарата. Поколеба се дали да не изскубне жицата от стената, но вместо това, изтича в кухнята, отвори чекмеджето, където се намираха големите ножици, взе ги и, размахвайки ги като оръжие, се върна в хола. Преряза жицата точно по време на шестото позвъняване.
— Не чувам нищо — обади се мъжки глас откъм входната врата.
— Толкова си муден, че сигурно са затворили. Къде отиваш, госпожичке? — прозвуча назидателен женски глас. — Трябва да помогнеш на дядо си да внесете покупките. Дай й малката торба, Бърт!
До болка познатият тембър на Дорис Уитакър достигаше до най-далечните ъгълчета на дневната, в която Джейн стоеше като закована.
— Ето, Емили — каза д-р Уитакър-старши. — Ще можеш ли да се справиш?
— О, дядо, това изобщо не е тежко!
Джейн стискаше с всичка сила ножиците в дясната си ръка. Внезапно се сети, че е оставила отворено чекмеджето в кухнята. Нямаше време да го затвори. Приклекна зад големия фотьойл в ъгъла на хола. Ключът изщрака в ключалката. Вратата се отвори. Слънцето освети пода и стената зад Джейн. Кога щяха да забележат срязаната телефонна жица? Кога щяха да видят отвореното чекмедже и липсващите ножици? Колко оставаше до мига, в който ще грабне детето си и ще избяга?
— Къде да я сложа, бабо?
— Оставете всичко на кухненската маса — отвърна Дорис Уитакър.
Джейн чу как Емили се втурна в стаята. Трябваше да прехапе устни, за да не изкрещи, когато малкото момиче притича пред очите й. Не го беше виждала близо два месеца. Емили носеше ярки розови бермуди и пъстра фланелка. Косата й стърчеше назад, вързана на опашка с шарена панделка. Пръстите на крачетата й се показваха от миналогодишните бели сандали. Детето ми, помисли си Джейн, красивото ми момиченце. Как да я спася? Как да спася себе си и нея?
— Ама че работа, виж го този глупав продавач как е подредил покупките. — Дорис Уитакър влезе във вилата, следвана от съпруга си — Плодовете най-отдолу. Чудо ще е, ако прасковите не са станали на каша. Май ние сме му от първите клиенти. Трябваше да гледаш какво прави.
— Това е твоя работа — отвърна съпругът й и остави тежката торба.
— Някой е забравил чекмеджето отворено — разсеяно рече той, влезе навътре и го затвори.
— По-добре дай да извадим пликовете и да видим останало ли е нещо здраво. Няма да се учудя, ако се наложи да се върнем обратно.
— Може ли да поплувам, бабо?
— Още не. Не си ли гладна?
— Не много.
— Аз умирам от глад. Предлагам да ядем. Какво ще кажеш за един голям сандвич?
— Добре. Ама и сладолед.
— Първо ще си изядеш сандвича.
Какво да правя, мислеше си Джейн. Дали просто да не се изправи с ножиците в ръка, да покаже, че е тук? Или да изчака Емили да остане сама, за да й изкара акъла? Чуваше как старата Уитакър разопакова покупките, как отваря и затваря чекмеджетата. Джейн си спомни времето, когато и тя ходеше на пазар, когато участваше в цялата тази суетня, а не я наблюдаваше отстрани. Има ли нещо по-спокойно от горещ летен ден на вилата? Дори прибирането на продуктите е част от удоволствието.
— Какво стана с телефона? — попита Емили.
Тъничкото й гласче развали магията и върна Джейн в действителността.
— Не сега, Емили. Трябва да прибера продуктите.
— Ама виж какво е станало! — Джейн си представи как Емили вдига срязания шнур.
— За какво говориш? — последва пауза, после се чуха стъпки. — Господи, какво си направила?