— Не съм правила нищо! — възрази детето.
— Прилича на срязан — прозвуча гласът на Дорис Уитакър.
Дали оглежда стаята? Дали вече не насочва поглед към високия фотьойл в левия ъгъл на стаята? Дали не вижда скритата зад него Джейн? Дали е разбрала кой е направил това?
— Бърт, ела насам!
— В банята съм — дойде отговорът.
— Тогава побързай! Тука става нещо странно.
До слуха на Джейн достигна звука от пускането на водата в тоалетното казанче.
— За Бога, Дорис, човек не може до клозета да отиде от теб — възмущаваше се старият Уитакър. — Толкова ли не можеш да изчакаш няколко минути!?
— Някой е срязал шнура на телефона.
— Не съм аз! — обади се Емили.
— Странна работа — чудеше се д-р Уитакър-старши. — Пипано ли е нещо друго?
Джейн ги чуваше как обикалят, как се отправят към вътрешната част на къщата. Емили вървеше с тях.
— Не ми харесва тази работа — изкоментира Дорис Уитакър.
— Всичко останало си е на мястото.
— Божичко, Бърт, я погледни! Какво е станало тук?
Джейн се досети, че свекърва й е открила свалената мрежа от прозореца в спалнята. Даде си сметка, че разполага с твърде малко време.
— Прилича на влизане с взлом — възкликна Бърт Уитакър.
Джейн слушаше как двамата възрастни трескаво отварят и затварят чекмеджетата.
— Нищо не е взето. Телевизорът, радиото… Дрехите — също. Дори парите в кутията, не са пипани — коментираше Дорис Уитакър на път за кухнята. — Защо ще влизат с взлом, само за да срежат жицата?
— Моите неща са тук — каза Емили и тръгна след баба си.
— Сигурно някакви деца са си направили майтап — неуверено предположи Бърт.
— Майтап ли! Та това е взлом в чужда къща!
— Дорис, успокой се! Плашиш детето.
— Не ме плаши, дядо.
— Така ли? Браво на теб! Умница!
— Ти не спомена ли за отворено чекмедже в кухнята? — изведнъж попита Дорис.
— Да, споменах — настана тишина, после се отвори чекмедже — Ето това.
— Божичко, ножицата ми я няма.
— Сигурно с нея са прерязали шнура. Трябва да отидем в полицията.
— Бърт…
— Какво?
— Ами, ако не са деца, нито крадец?
— Какво искаш да кажеш?
Нова пауза.
— Емили, хайде събери си нещата в един сак. Ще отидем за ден-два на острова.
— Ама Моли каза, че ще дойде да си играем след обяд.
— Друг път ще играете с Моли. Не спори, а прави, каквото ти се казва. Нали си послушно дете!?
— Наистина, Дорис, не смяташ ли, че прекаляваш?
— Смятам, че онзи, който е идвал тук не е крадец — Дорис Уитакър беше категорична.
— Мисля, че е Джейн — прошепна тя.
— Джейн?
— Шшт, по-тихо. Да не искаш да те чуе Емили?
— Защо мислиш, че е тя?
— Това е единственото логично обяснение. Кой иначе ще нахлуе и няма да вземе нищо? Защо ще реже жицата, освен ако не я е страх, че някой ще се обади да ни предупреди за идването й? Мисли, Бърт. Няма кой друг да е, освен Джейн. Дошла е да вземе Емили.
— Ако е била тук, видяла е, че ни няма и си е отишла.
— Не може да си е тръгнала — отсече Дорис Уитакър. — Ако е тя, не се съмнявай, че все още е някъде наоколо. Трябва да се махнем, преди да се е върнала. Емили! Емили!
— Събирам си багажа, бабо.
— Остави това, тръгваме веднага.
— Искам си зайчето.
— Не сега.
— Ама искам си го!
— Ще ти купим по-хубаво.
— Не ща по-хубаво!
Джейн почувства, че Емили всеки момент ще се разреве. Не плачи, миличка, не плачи, искаше й се да извика.
— Искам си моя Зайко!
— Ще ти купим цял зайчарник, хайде тръгвай!
— Луда работа — измърмори Бърт Уитакър, прекосявайки стаята. — Защо просто не отидем в полицията?
— Първо ще звъннем на Майкъл да разберем какво става. В края на краищата нищо лошо не правим.
— Не ща на острова! — проплака Емили — Искам вкъщи. Искам да ме заведете при мама!
Джейн рязко се изправи. Излезе иззад оранжево-кафявия фатерщул и препречи пътя към изхода. Ножицата държеше скрита зад гърба си.
— Ето ме, съкровище!
— Мамо!
Дорис Уитакър едва не падна. Съпругът й също. Джейн не им обърна никакво внимание. Емили се измъкна от ръката на баба си и се хвърли в прегръдките на своята майка. Джейн я притисна с едната си ръка и обсипа личицето й с целувки.