— Става с два ключа — механично обясняваше служителката, докато вървяха към клетките, — вие взимате единия, другият остава при нас. За да можете да отворите, трябват и двата. Затова не го губете! Таксата се плаща, когато си прибирате багажа.
Кимна разбиращо и бързо мушна найлоновия плик в отворения сейф, давайки си сметка, че не може да овладее треперенето на ръцете си. Дали и жената не го забелязва? Нямаше ли да я обади в полицията, веднага щом си отиде? Подозрителна жена с треперещи ръце заключи подозрителен плик в сейф № 362. Бъдете внимателни! Сигурно е извършила нещо!
Много важно! Смяташе сама да се предаде. Реши го още сутринта. Бе проумяла, че това състояние може да се окаже по-продължително, отколкото си представя. Нямаше сили да прекара още цял ден в самозабрава. Щом не може сама да разбере коя е, трябва да остави другите да й помогнат. Независимо какво я е довело до това състояние. Независимо от какво роклята й е цялата в кръв. Независимо, кой е натъпкал в джобовете й пачките със стодоларови банкноти. Каквото и да се е случило, каквато и да е вината й — нищо не може да е по-мъчително от тази пълна неизвестност.
Беше решила, че преди да се предаде на властите и разбере какво е извършила, не бива сама да разкрива онова, което знае. Полицията щеше да се хване за голямата сума и кръвта — не без основание. Нали и тя направи същото!?
Преди да обърка случая с уликите за своята вина, трябва да разбере какво се е случило. Ако отиде в полицията с парите и кървавата рокля, те ще се паникьосат също като нея. Трябваше поне известно време да премълчава. Както се казва, всичко по реда си! Първо да научи коя, по дяволите, е тя!
Изчака жената да се върне зад гишето и да отвори отново списанието. Свали едната си обувка. Отлепи подложката и сложи под нея ключа от клетката. После върна подложката обратно и мушна крак в обувката. Ключът леко я убиваше, както става обикновено с тайните. Помисли си, че щом свикне, ще бъде по-добре — дотогава може би ще претръпне и към лъжата.
Хвърли бележката в близкото кошче и бързо напусна сградата. Поколеба се, дали първо да не хапне. Апетитът й не спираше да я учудва. В този миг видя един съвсем млад полицай на ъгъла на Стюарт и Бъркли и желанието да яде мигом изчезна.
— Извинете — поде тя колебливо. — Мога ли да ви помоля за помощ?
Четвърта глава
— Добре, отпуснете се, няма да боли!
— Какво смятате да правите?
— Предлагам ви малко пътешествие. Лежете спокойно. Обещавам да не почувствате нищо. Ще приключим след десетина минути.
Намираше се в Бостънската градска болница — лечебно заведение с 450 легла, главно за неплатежоспособни и бедни. Полицията я доведе тук, след като се установи, че жена с нейното описание не се издирва, нито я има в списъка на изчезналите. Бяха снели отпечатъци от пръстите й — възнамеряваха да ги изпратят във Вашингтон. Снимката й смятаха да разпространят чрез средствата за масово осведомяване. Първо обаче, искаха да й направят няколко изследвания в болницата. Предпочетоха именно Бостънската, тъй като човек без самоличност естествено няма медицинска застраховка.
Полицаите я оставиха на грижите на нервен интернист, който беше по-безпомощен дори от самата нея. Той й зададе същите въпроси, като в полицията: Кога разбрахте, че сте загубила паметта си? Къде точно се намирахте? Къде отидохте? Пиете ли? Можете ли въобще да ни кажете нещо за себе си? Тя отговори на всички въпроси, с изключение на последния — най-важния.
Интернистът започна прегледа от зениците й — провери реагират ли на светлината. Реагираха. Премери кръвното налягане и пулса — бяха нормални. Направи изследване на урината. После опипа главата за външни травми. Когато приключи, извика лекарят на отделението — мрачен млад човек с брада, чието лице вероятно никога не се е озарявало от усмивка. Поне докато я преглеждаше — цял половин час — това не се случи.
Д-р Клингър, както сам се представи, натъртвайки на всяка сричка от името си, също започна от зениците, пулса и кръвното налягане. На свой ред поръча цял поменик от изследвания на кръвта. Тя го попита за какво са му. С леко раздразнение й отвърна, че се опитват чрез елиминиране да определят възможната физическа причина за амнезията й — алкохол, наркотици, СПИН, наследствен сифилис. От ужас очите й се разшириха. Никога и през ум не й бе минавало за наследствен сифилис.
— Наистина ли мислите, че може да съм сифилистичка? — не се сдържа тя, явно забавлявайки се.