Тялото й се напрегна при мисълта за предпочитанията на съпруга й. Как не й бе направило впечатление, че той се разнежва най-силно, когато тя изглежда безпомощна като момиченце? Онези ужасни момичешки рокли, които й купуваше… Желанието му да я вижда облечена в меки пастелни тонове… Кошмарната памучна страстоубийка, смятана от него за много по-секси от коприненото дамско бельо…
На вратата се позвъни. Емили скочи.
— Аз ще отворя.
— Не, Емили. Аз ще отида — настоя Джейн и хвана детето за ръка. — Искам да се пораздвижа.
Стана и напусна модерната, цялата в стъкло и никел кухня. Коленете й се разтрепериха.
Всеки път, когато се позвънеше на вратата или по телефона, Джейн се страхуваше да не би да е Майкъл. Макар че чрез адвоката си се бе съгласил да стои настрана, докато областният съдия не реши, че са налице достатъчно доказателства за предявяване на обвинение. Все й се струваше, че той наднича отнякъде. Знаеше добре колко е коварен. Не се съмняваше, че няма да я остави за дълго на спокойствие. Това, че цели две седмици ги бе оставил намира, можеше да означава само едно — явно мътеше нещо. Само ако е абсолютно сигурен, че не може да бъде обвинен в нищо и ще получи родителските права, би могъл да си позволи да се прави на спокоен и сговорчив.
Джейн погледна през шпионката. На прага стоеше униформен пощальон. Тя бавно открехна вратата и спря поглед на елегантния младеж. Беше сигурна, че не го е виждала досега.
— Пакет за Джейн Уитакър — носово каза той и й подаде да разпише квитанцията. — Напишете си името до подписа, моля.
Джейн пое с отвращение малкия пакет, поблагодари и затвори вратата. Тръгна по облицованото с копринен тапет антре. Държеше пакета в протегнатата си напред ръка, сякаш се боеше да не избухне.
— Даян ли е? — провикна се Сара, докато слизаше по стълбите.
Беше облечена в бежови панталони и бяла фланелка. Наведе се над приятелката си. Току-що сресаната й коса докосна Джейн по бузата.
— Какво е това? — попита Сара.
Джейн поклати глава недоумяващо. Влязоха в хола.
— Не тиктака — каза Джейн и се засмя, за да прикрие мрачното си предчувствие.
— Мислиш, че е от Майкъл ли?
Джейн кимна.
— От кой друг?!
— Искаш ли да го отворя?
Джейн се поколеба.
— Не — отвърна след пауза. — Няма да се разтрепервам всеки път, когато получа неочаквана поща. Няма да му позволя отново да си играе с живота ми.
— Страхотна си! — възкликна Сара, докато приятелката й отваряше пакета.
Под обикновената хартия имаше нещо в станиол, завързано със синя панделка. Под нея — картичка. „Извинявай, че пропуснах рождения ти ден“ — беше написано на машина. Нямаше подпис. Веждите на Джейн се повдигнаха от изненада. Тя бързо свали станиола и отвори кутията. Вътре се мъдреше друга — по-малка.
— Е, не е автомобил — пошегува се Сара.
Джейн извади малка кутийка за бижута. Леко открехна капачето и възкликна.
— О, Господи! — погледът й прикова красива халка от ситни сърцевидни диаманти.
— Халка от диаманти! — прошепна Сара.
— Какво се опитва да направи? — учуди се Джейн.
Спомни си онази сутрин, когато Майкъл я беше замъкнал до бижутерския магазин на улица Нюбъри. Случайната й среща с Ан Халорен-Гимблет промени всичко. Тази улица се бе превърнала в нейния спасителен път.
Защо й пращаше този пръстен? За да потвърди своето господство над нея ли? За да й напомни за своята власт и сила?
— Готова съм! — викна Емили и се появи в хола.
Огледа се недоумяващо и попита:
— Къде е Даян?
— Още я няма — рече Сара, а Джейн затвори кутийката.
— Кой беше тогава?
— Момчето от пощата. Сбъркало адреса — Джейн върна малката кутийка в опаковката и остави пакета на масичката.
На вратата отново се позвъни.
Никой не помръдна.
— Няма ли да отворите? — попита Емили.
Сара прекоси хола и погледна навън.
— Я гледай ти. Двама наведнъж — тя отвори и пред нея се изправиха Даян и Даниел.
— Пристигнахме едновременно — рече Даян и целуна Джейн. — Изглеждаш страхотно. Харесва ми косата ти.
Даниел пристъпи бавно — почти срамежливо.
— Как си, Джейн?
— Добре съм — отвърна откровено тя.