Даян се обърна към Емили.
— Готова ли си да тръгваме по живот?
— Готова съм от сто часа.
— Наистина ли?
— Още от закуска. Играхме с мама на карти. Сара стана преди малко.
— Благодаря ти, малката. Бях забравила, че щом има дете вкъщи, тайни няма.
Настана неловка тишина.
— Хайде целуни мама и да тръгваме.
Емили се надигна и целуна майка си. Бавно и неохотно се откъсна от нея.
— Нали няма пак да ти стане лошо без мен? — попита тя.
— Разбира се.
— Не се притеснявай, миличка — успокои я Сара. — Ние ще се грижим за майка ти.
— Ще ме чакаш ли да се върна? — попита Емили.
— Няма да мърдам от тук.
— Обещай, че няма да излизаш.
— Обещавам.
— Хрумна ми нещо. Защо не дойдеш с нас? — Емили хвана Джейн за ръката и започна да подскача.
Джейн безпомощно впери очи в Даян.
— Майка ти ще дойде с нас другия път. Ще ми се поне веднъж да сме сами. Само ти и аз.
— Освен това тук не можем да останем само аз и Даниел — намеси се Сара с намусено лице…
Даниел се изсмя.
— Може да дойде и той.
Джейн коленичи.
— Не може, съкровище. Чакам един човек, с който имам важен разговор. Но вие вървете — продължи тя. — И ти и Даян очаквахте този ден с толкова нетърпение.
— Но… — опита се да протестира дъщеря й.
— Аз съм добре. Няма да ходя никъде. Обещавам, че ще съм тук, като се върнете. А сега тръгвайте, защото ще закъснеете.
Емили целуна майка, си по бузата, гушна се още веднъж в нея и хвана Даян за ръката.
— Ще ти я върна жива и здрава — увери Даян и поведе Емили към улицата.
— Приятно прекарване! — провикна се след тях Джейн.
Емили се настани в колата и веднага закопча предпазния колан.
— Ще направя още кафе — рече Сара, затвори входната врата и въздъхна.
— Да ти помогна ли? — попита Джейн.
— Не, ти си гледай госта — в следващия миг Сара изчезна, а Джейн и Даниел се озоваха на двата края на дивана.
— Винаги ли се бои толкова, като се разделяте? — попита Даниел.
— Тя е като моя сянка. Съвсем обяснимо е, след всичко, което преживя. Спим в една стая. Седя вечер до леглото й, докато не я надвие съня. Понякога капитулирам преди нея — усмихна се Джейн. — Право да си кажа, не знам кой от кого се нуждае повече. Тя от мен или аз от нея.
— Задава ли много въпроси?
— Отначало питаше. Искаше да знае точно какво е станало, защо не съм я взема след училище, както бях обещала, къде съм ходила, как е възможно да забравя коя съм, как се чувства човек в такава ситуация.
— И ти какво й каза?
— Истината. Или поне част от нея — толкова, колкото би могла да разбере. Аз самата още не съм наясно с всичко, което се случи — Джейн замълча. — Когато си живял с един човек толкова години, неизбежно си изграждаш някакъв образ. Много е тежко да разбереш, че представата ти е била грешна. Това нарушава душевното ти равновесие, кара те да се съмняваш във всичко.
Тя се загледа в сините очи на Даниел.
— Знаеш ли какво й е казал Майкъл?
Даниел поклати глава.
— Казал й, че това, което ми е разказала, толкова ме е разстроило, че съм се разболяла и се наложило да отида в болница. Представяш ли си? Да стовариш на гърба на седемгодишно дете такова чувство за вина?! — възмути се Джейн. — Като всичко останало, което й е направил…
Тя избърса една неволна сълза от окото си.
— Но ние ще се справим. И двете се лекуваме при една лекарка. Препоръча ни я д-р Мелоф. Много е добра. Мисля, че ще ни помогне — Джейн замълча, загледана към кухнята. Сара се бавеше с кафето повече от обикновено. — А ти как си? Как я караш?
— Добре съм. Е, не съвсем — продължи той на един дъх. — Чувствам се малко виновен. Още тогава, сутринта, трябваше да се сетя, че имаш сериозни проблеми. Сбърках, че звъннах на Карол, след твоето обаждане…
— Как би могъл да се сетиш? Да не си лекар? Не, това е изключено. Няма нищо неестествено, че си се обадил на Карол…
— Можех да опропастя всичко — Даниел стана от дивана, приближи до прозореца и се загледа към улицата. — Моето обаждане е накарало Карол да потърси прислужницата ви. Късмет, че не са успели да се свържат с Майкъл. Иначе щеше да те спре.
— Добре че не успяха. Не ме спряха. Няма да ме спрат и сега.
Даниел се отдръпна от прозореца и седна в един фотьойл.
— Докъде стигнахте с делото?