— Едва ли — отвърна с нежелание лекарят. — Вероятността би била по-голяма, ако сте цветнокожа.
Небрежната жестокост скрита в думите му я обиди. Занимават се с мен, защото съм бяла. Ако бях цветнокожа, щяха да ми припишат увреждане от алкохолизъм и да ме изхвърлят на улицата. Усети как ръката й се свива в юмрук. С усилие потисна желанието да цапардоса грижовния доктор право в муцуната.
— За още какво ще ме изследвате?
Гласът му бе сух и абсолютно равнодушен:
Ще направим серия изследвания на обмяната, за да изключим заболявания на щитовидната жлеза, бъбреците и черния дроб. А също за евентуална авитаминоза или химически смущения в организма.
— Колко дълго ще продължи това?
— Резултатите трябва да пристигнат след около час. Междувременно ще направим ЕЕГ.
— Онова дето слагат жици по главата ли?
Той не си направи труд да отговори, докато не приключи с поставянето на електродите.
— Електроенцефалограмата записва мозъчните импулси. По този начин откриваме всички смущения, макар че при вас едва ли ще покаже нещо.
— Защо?
Лекарят мълчаливо вдигна рамене.
— Мислите, че съм алкохоличка, нали?
— Съществува такава вероятност.
Тя толкова се ядоса, че замалко не скочи от кушетката. Към всичките си пациенти ли се отнася с такава ненавист?
— Ако бях алкохоличка — успя все пак да се овладее, — нямаше ли да личи по тялото и поведението ми? Два дни не съм пила друго, освен минерална вода.
— Не виждам смисъл да разсъждаваме. Изследванията ще покажат.
Няма ли кой да набута в задника ти всичките епруветки с кръв, дето си изсмукал през живота си, пуяк такъв, наруга го на ум тя.
ЕЕГ-то показа, че мозъчната й дейност е напълно нормална. Д-р Клингър самодоволно сви устни.
— Сега какво? — попита, докато той драскаше няколко неразбираеми думи върху картона й.
— Ще изчакаме резултатите от кръвта. Дотогава ще се консултирам с д-р Мелоф за преглед на скенера.
Измърмори тези думи с гръб към нея, на излизане от стаята, така че тя не разбра какво смятат да правят, поне до момента, когато не чу същото от самия д-р Мелоф.
Той беше невролог. Използваха го за консултации, в случаите, когато всички останали изследвания не покажат нищо конкретно. Беше хубав мъж с тъмна коса, леко посребряла на слепоочията и вечна усмивка, подобаваща на непринуденото му държание.
— Аз съм д-р Мелоф — представи се той, прегледа картона й и едва не изцъка като видя резултатите. — И какво? Днес не сте във форма, така ли?
Тя само се изсмя.
— Така е по-добре — окуражи я д-р Мелоф.
Прегледа зениците й както двамата си предшественици, завъртя главата й в ляво и дясно и попита:
— Как ми е името?
— Д-р Мелоф — отвърна тя бързо като автомат.
— Отлично. Сега следи с очи пръста ми — той започна да движи ръката си.
В един момент пръстът му излезе от полезрението й.
— Не върти глава! Така. Отлично.
— Кое е отлично?
— Няма признаци за физически увреждания. Не си ли спомняш нещо? Да си удряла главата си, да си падала? — пръстите му опипваха темето й, масажираха вратните жили.
— Не! Поне не си спомням.
— Всъщност, какво точно си спомняш?
Тя въздъхна.
— Отново ли да повтарям всичко? Правих го пред полицията, пред другите лекари… Сигурна съм, че вече е записано в картона.
— Няма значение.
Каза го толкова мило, че не можеше да му откаже. Д-р Клингър има какво да научи от този човек, помисли си. Но той бе напуснал стаята.
— За себе си не помня абсолютно нищо — започна тъжно тя. — Знам само, че се озовах на ъгъла на Кеймбридж и Боудън без всякаква представа какво правя там. Не мога да кажа откъде съм дошла, нито коя съм. Бях без документи, съвсем сама. Не знаех какво да предприема. Няколко часа обикалях. После отидох в хотел Ленъкс.
— Под какво име се записа?
— Измислих някакво… Синди Макдоналд. Полицията вече извърши проверка. Аз не съществувам.
Докторът се усмихна.
— Съществуваш, разбира се. Малко си недохранена, но си съществуваш. Как ми е името?
— Д-р Мелоф.
— Добре. Значи прекара няколко нощи в Ленъкс и се предаде в полицията?
— Да.
— Как плати за хотела?
— Намерих пари в джобовете си — за малко не се изсмя.
— Защо не отиде веднага в полицията?