Тя пое дъх, за да се подготви за лъжата, която ще изтърси. В полицията я питаха същото. Повтори отговора си.
— Бях объркана. Мислех, че паметта ми ще се върне всеки момент. Не знам защо постъпих така.
В представата й изплуваха малките стегнати пачки с нови стодоларови банкноти и кървавата рокля. Знаеше — и то много добре!
Дори да не й вярваше, д-р Мелоф не го показа.
— Но си спомняш всичко от последните няколко дни, така ли?
— Да. Без проблеми.
— А събития от политиката? Кой е президент на Щатите?
— Това знам. Само че не помня дали съм гласувала за него.
— Стани — каза той и й помогна да се вдигне от кушетката. — Затвори очи и застани само на десния крак. Добре. Сега на другия. Как ми е името?
— Д-р Мелоф. Защо непрекъснато ме питате? Нямам проблеми. Другите помня кои са. Въпросът е, че не помня аз коя съм.
— Можеш да отвориш очи.
Когато го направи, с неудоволствие забеляза, че д-р Клингър отново е влязъл.
— Скенерът за пациентката чака — рече той, сякаш тя не присъстваше.
Лишаваше я и от последните остатъци от чувството, че все пак я има.
— Добре, докторе — каза Мелоф, улови ръката й и я поведе към стаята със скенера. — Аз ще придружа г-жа Макдоналд.
Рентгенологията се помещаваше в мазето на болницата. По дългите, сякаш уморени от времето коридори се лутаха забравени от персонала, объркани и изплашени пациенти. Те изглеждаха ужасно измъчени — явно копнееха само за едно — да бъдат някъде другаде.
В стаята, където щяха да й правят изследванията, имаше голяма, подобна на тунел машина, разположена в средата и нищо повече. Казаха й да легне върху дълга, тясна маса, която се вкарва в машината. Инструктираха я да прилепи ръцете си плътно до тялото, да не мърда. Лаборантката прегледа дали няма фиби в косата и предаде новата й чанта на сестрата.
— Какво ще ме правите сега? — почти изхленчи тя.
— Нищо. Отпусни се. Няма да боли.
— Какво смятате да ме правите?
— Ще те изпратим на малко пътешествие.
Тя се надигна, готова да се кара.
— Легни и мирувай! — успокои я д-р Мелоф. — Обещавам ти, че няма да усетиш нищо. Отпусни се. Ще свършим за десетина минути.
— А после? — попита, усещайки, че масата се плъзга към отворената паст на апарата.
— Не мърдайте! — настоя и лаборантката. — Затворете очи. Просто си почивайте.
— Ще се видим след десет минути — прозвуча гласът на д-р Мелоф.
Тъмнината я обгърна отвсякъде.
Тялото едва-едва вибрираше в синхрон с лекото бръмчене на машината. Бавно навлизаше в тунела. Искаше й се да отвори очи, да се огледа, но не смееше. Бяха ли я предупредили да не го прави? Искаха само да лежи неподвижно.
Не мърдай, прошепна сама на себе си, не върти глава, не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Не се паникьосвай…
Само десет минути, напомни си отново. Изпитваше желание да крещи. Само десет минути — проклетата измишльотина ще се отвори. Десет минути в края на краищата! Не може да не издържи. Какво са някакви си десет минути!? Всеки би ги изтраял!
Десет минути са вечност. Безкрайна поредица от секунди, които трябва да бъдат изтърпяни. Една по една. Не трябваше да се съгласява. За какво са й притрябвали тези изследвания? За кой дявол изобщо дойде тук!? Лошо ли й беше в хотела? Трябваше да стои, докато й свършат парите.
Трябваше да избяга, още щом я доведоха в болницата.
Колко са хората, които могат да започнат чисто нов живот? Малко ли са онези, дето се мъчат сами да се справят с миналото си — да изтрият дъската, да започнат отново?
Съдбата й предостави шанс, за който други са готови да убиват. Дали и тя не го е направила?
Не започвай да мислиш за това, укори сама себе си. Поне не сега! Престани да се питаш коя си, престани да се питаш какво си направила! Нали затова дойде тук? Да ти помогнат другите.
Защо държиш да разбереш коя си? Виж, хората около себе си. Те знаят кои са — и какво? По-малко нещастни ли изглеждат? Даде ти се шанс да започнеш всичко отначало. Ти го изхвърли в кофата, заедно с шлифера и бельото си! Сега те приклещиха в ужасната си машина и тя снима твоите вътрешности. Опитва се да надникне дори в душата ти. Прикована си в сърцевината на някаква странна мистерия. Не е ли по-добре въобще да не бъде разгадавана? Обречена си на един живот — защо се опитваш да го напуснеш?
Не се паникьосвай, нашепва вътрешният й глас, още няколко минути и всичко ще свърши.