Какво ще свърши, пита тя, какво точно ще свърши?
Успокой се. Вземи се в ръце. Опитай се да не се тревожиш. Знаеш, това усложнява нещата.
Какво искаш да кажеш? Какво усложнява?
Отпусни се. Стой спокойно. Няма полза от избухване — знаеш.
Откъде знам? Откъде знаеш ти? Ти кой си?
Гласът се стопява в бръмченето на апарата. Не чува нищо, освен тишината. Чувства се като в утроба. Плува в безтегловност и очаква да се роди. Зад спуснатите си клепачи вижда цветове — огромни петна от лилаво и зелено — калейдоскоп, танцуваш пред нея. Хиляди петна, които потъват в мрака и изплуват отново. Следвай ни, шепнат те, ще те водим в тъмата!
Тя ги следва, докато не изчезват в ярката слънчева светлина. Оглежда се. Намира се сред тропически лес. Екзотични дървета, големи мокри листа — поема нанякъде, спъва се непрекъснато в гъстата растителност. Лепкава кал обгръща краката й като високи зимни ботуши. Потъва ли? В тресавище ли се намира?
Вятърът се уви около врата й — истинска боа-удушвач. Бавно затихна. Стопи се в пространството. След секунди се върна отново. Вече не представляваше заплаха.
— Видя ли, не беше толкова страшно — стресна я познат глас.
Тя отвори очи.
— Д-р Мелоф?
— О, дори без да те питам! — усмихна се той.
Изправи се замаяна. Къде се намираше? По-точно откъде се завръщаше?
— Май съм заспала.
— Много добре. Значи си се нуждаела от почивка.
— Сънувах много странен сън.
— Не ме изненадваш — потупа я по ръката лекарят. — Сестрата ще те заведе горе, а аз ще прегледам резултатите. Няма да се бавя.
Наистина се появи скоро. Резултатите от скенера бяха съвсем нормални.
— И сега какво?
— И аз не знам — отвърна той.
Тя се засмя на откровеността му.
— Не отговорихте защо все ме питате за името си?
Докторът вдигна вежди и добродушно обясни.
— Проверявам за така наречения синдром на Корсаков.
— Звучи като от книга на Робърт Лъдлъм.
Той се засмя.
— Така е. Чела ли си го?
— Не знам.
— Просто проверявам.
— А този синдром на Корсаков какво представлява?
— Пациентът загубва паметта си. Не помни какво е станало преди една минута и непрекъснато съчинява.
— Искате да кажете, лъже.
Той кимна.
— Съчинява — повтори тя. — Хубава дума.
— Нали? — съгласи се д-р Мелоф. — Казваш му името си, след минута, той не го помни и измисля друго.
— Защо?
— Така болните от амнезия се опитват да се прикрият. Срамуват се. Събират информация за себе си, без да се издават.
— Никак не им е лесно.
— Никой не е казал, че загубата на паметта е удоволствие.
Тя се усмихна.
— Значи решихте, че не страдам от този… Корсаков?
— Да, можем спокойно да го забравим. Обикновено той е свързан с алкохолизъм. Тази възможност вече елиминирахме.
— Има ли нещо, което още не сте елиминирали?
— Моето най-сериозно предположение е, че твоята амнезия се дължи на психологическа травма. Това е.
— Мислите, че съм луда, така ли?
— Не съм казал такова нещо.
— Мислите, че всичко е от главата ми? — почти гневно изрече тя… и се разсмя. — Искате да кажете, че в главата ми няма нищо, защото всичко е от главата ми?
Д-р Мелоф оцени шегата й.
— Искам да кажа, че може би страдаш от остър непсихотичен синдром.
— Бихте ли го казали на разбираем език, докторе? — нетърпеливо помоли тя.
Той започна бавно, внимателно подбирайки думите си.
— Всеки човек има граница на поносимост спрямо състоянието на депресия. Когато тази граница бъде прекрачена, някои хора несъзнателно избират бягство чрез загуба на паметта. Състоянието се нарича хистерична амнезия. Когато животът стане твърде стресов, индивидът предпочита да избяга, вместо да се бори.
— Какво говорите, д-р Мелоф? Хората живеят в такъв невероятен стрес. И то цял живот. Но не хукват да се шляят безпаметни като мен.
— Някои хукват, други получават нервни кризи, бият децата си, удрят го на секс, обират банки, дори убиват. Хистерията се проявява в много форми. В различни степени.
Тя погледна към тавана, потискайки сълзите си. Образът на кървавата рокля затанцува пред очите й.
— Искате да кажете, че съм някакъв вид истеричка?
— Има съществена разлика между истерик и страдащ от хистерична амнезия. Хистеричната амнезия е механизъм за справяне с проблема, начин за самосъхранение, ако щеш. При нея се стига до загуба на паметта в определен период от живота, когато човек изпитва непоносим страх, гняв или срам и унижение.