— Нали вие сте съпругата на д-р Уитакър? Джейн Уитакър, нали не бъркам? Аз съм добра физиономистка.
— Джейн Уитакър — нагаждайки езика си към непознатото име повтори тя.
— Съпругът ви е такъв прекрасен човек.
— Джейн Уитакър…
— Погрижиха ли се за вас, госпожо Уитакър? — внимателно попита д-р Боровой. — Чувствате ли се добре тук?
Тя погледна младата лекарка в сините очи и тихо произнесе:
— Джейн Уитакър.
Пета глава
Очакваше мъжа, който твърдеше, че е неин съпруг да приключи разговора с лекарите и полицията, за да се срещнат.
— Джейн Уитакър — повтори за кой ли път с надеждата, че името ще измъкне от главата й спомена за собствената й идентичност.
Напразно. То отекваше кухо и безследно изчезваше в нищото. Нямаше емоции, нямаше възкресяване на видения от миналото — само странно, почти болезнено безразличие.
— Джейн Уитакър — прошепна, удължавайки всяка от сричките. — Джейн Уитакър.
Стори й се, че е просто смешно да се казва така. Не наричаха ли с това име всеки неопознат женски труп, изхвърлен от вълните в Бостънския залив? Или пък открит в някоя тясна, смърдяща улица?
— Джейн Доу… — промърмори едва чуто тя.
Или Джейн Еър, която очаква да се появи мистериозният господин Рочестър? Дали мъжът, обявил се за неин съпруг, няма да се появи по същия славен начин — на кон. Няма ли подобно на него да падне от седлото му и да изкълчи крака си пред своята любима? И той ли ще е такъв тъмнокос, силен и суров? И тя ли като Джейн Еър няма да познае веднага голямата любов на своя живот?
И още една Джейн. Лейди Грей — невръстната претендентка за английския трон, обезглавена, когато се е правила на онова, което не е. Или Джейн — скитницата, тръгнала из джунглата да намери своя Тарзан. „Аз — Тарзан, ти — Джейн“… Дали това не обясняваше странния й сън в тунела на скенера? Дали подсъзнанието не използваше виденията на джунглата, за да събуди собственото аз? „Ти — Джейн…“ Толкова просто ли беше наистина?
Ти — Джейн… Просто — Джейн… Виж Джейн… Виж Джейн бяга.
Потисна внезапното желание да скочи от стола, да избяга от болницата. Щеше да потърси спокойната анонимност на хотела, да поръча храна в стаята, да се мушне под завивките, скрита от целия свят. Щеше да живее с „Младите и неспокойните“, а нощите да прекарва в компанията на Джони Карсън и Дейвид Летърман. Не искаше да се среща с мъжа, представящ се за нейния господин Рочестър. Майкъл Уитакър — така й бяха казали. Лекар, явно заслужаващ уважение. И то детски хирург. Голяма късметлийка беше!
С усилие се задържа на стола. Къде може да избяга в последна сметка? Полицията, лекарите и мъжът й са се събрали в съседната стая, за да разнищят миналото й, да вземат решение за нейното бъдеще. Защо трябва да очаква, че ще й позволят и тя да участва, след като толкова категорично бе отхвърлила отговорността за собствения си живот? Не се ли е отказала от реалната действителност, за да предпочете бягство в хистеричната амнезия?
— Стига толкова! — извика тя.
Огледа се виновно. Дали я бяха чули? В стаята нямаше никой. Лекарите излязоха, след като полицаят съобщи, че д-р Уитакър чака във фоайето. Тя отново не съществуваше. Ако едно дърво, хрумна й внезапно, падне в гората и няма кой да го чуе, трясък имало ли е наистина? Ако този човек не ме познае, ще бъда ли по-малко реална?
Как ли изглеждаше този д-р Майкъл Уитакър? Този известен детски хирург, познат на всички и предизвикващ постоянно възхищение? Медицинският персонал изричаше името му с респект, почти го боготвореше. Дори по безизразното лице на д-р Клингър се появи одобрение, граничещо с усмивка. Д-р Мелоф веднага реши да задържи изследванията, докато не поговори с уважавания си колега.
— Вашият съпруг е чудесен човек — бе възкликнала д-р Айрини Боровой.
После хукна да извика д-р Мелоф. По въпроса единодушието бе пълно. Безспорно качествата на съпруга й не подлежаха на съмнение. Страхотен късмет!
Защо обаче, не носеше неговата халка?
Логично е, реши тя, ако наистина е жена на известния Майкъл Уитакър да носи някакво доказателство върху безименния пръст на лявата си ръка. Но то липсваше. Освен часовника, нямаше други бижута. Следователно, д-р Уитакър едва ли й е съпруг. Пък и когато му се обадиха преди няколко часа, самият той бе казал, че жена му е на гости при своя брат в Сан Диего.
Брат в Сан Диего, замисли се тя. Нима е възможно? Не беше ли нападната и обрана тъкмо на път за Сан Диего? Нищо чудно. Но това не обяснява нито пачките долари в джобовете й, нито чуждата кръв по роклята.