Брат! Брат и съпруг! Двама срещу един… На каква цена, недоумяваше тя.
Вратата се отвори, влезе д-р Мелоф, последван от няколко полицаи. Усмихваха се, но изглеждаха напрегнати. Тя също им се усмихна. В главата й нахлуха безброй въпроси. Когато се опита да ги зададе, от устата й не излезе нито звук.
— Името ти е Джейн Уитакър — нежно изрече д-р Мелоф.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Съпругът ти чака в съседната стая, изгаря от нетърпение да те види. Искаш ли да го повикам?
Напрегна се до краен предел — въпреки това д-р Мелоф трябваше да се наведе, за да не пропусне отговора й.
— Сигурна ли си? Защо мислиш така? Носи снимки, паспорта ти, брачното ви свидетелство. На тях си ти, Джейн, няма грешка…
— Чух, че жената на д-р Уитакър е на гости при своя брат в Сан Диего.
— И той мислел същото, но ти не си стигнала до там.
— Защо брат ми не се е обадил да пита къде съм? Нали е трябвало да пристигна още преди няколко дни?
Един от полицаите не можа да сдържи смеха си.
— Ставаш за детектив — рече д-р Мелоф. — Офицер Емерсън му зададе същия въпрос.
— И той очевидно намери задоволителен отговор — отсече Джейн.
— Без съмнение! Посещението е трябвало да изненада брат ти. Затова не е знаел нищо до позвъняването на съпруга ти.
Настъпи тишина.
— Значи аз наистина съм Джейн Уитакър — с хладно примирение произнесе тя.
Да, наистина си Джейн Уитакър.
— И мъжът ми ме чака в съседната стая.
— Няма търпение да те види.
— Така ли?
— Естествено, той се притеснява за твоето състояние.
Тя почти се усмихна.
— Беше толкова сигурен, че си в Сан Диего…
— А сега е сигурен, че съм тук. Ами ако бърка отново?
— Не бърка.
— Какво каза за мен? — опитваше се да отложи неизбежната среща Джейн и същевременно да се въоръжи с факти.
— Защо не изслушаш него самия? — д-р Мелоф пое към вратата.
— Моля ви! — категоричността в гласа й го спря. — Не съм готова.
Д-р Мелоф се върна, приклекна до нея и впери поглед в очите й.
— Няма от какво да се плашиш, Джейн. Той е твой съпруг и много те обича.
— А ако не го позная? Какво ще стане, когато го погледна и лицето му ми се стори по-непознато, дори от вашето?! Ужасно! Непоносимо!
— Нима е по-непоносимо от това да не познаеш себе си в огледалото?
Тя нямаше отговор.
— Вече готова ли си, Джейн? Мисля, че не е честно да чака повече.
— Ще останете ли с мен? Не ни оставяйте сами! — молбата й звучеше почти заповедно.
— Добре. Надявам се, сама да ме помолите да изляза — той се изправи.
— Д-р Мелоф! — този път гласът й го спря с ръка върху дръжката на вратата. — Искам да ви благодаря!
— За мен беше удоволствие! — той замълча, премисляйки следващите си думи. — Ако имате нужда, ще съм на ваше разположение.
Отвори вратата и излезе. Тя затаи дъх, заслушана в приближаващите се гласове. Стана. Седна отново. Внезапно скочи на крака и застана до отсрещния прозорец. От другия край на стаята, полицаите я гледаха с нескрито любопитство.
— Всичко ще се оправи, г-жо Уитакър — каза Емерсън. — Той изглежда наистина мил човек.
— Но ако не го позная? — повтори напрегнато Джейн. — Какво ще стане, ако не го позная?
Тя не го позна.
Мъжът, който влезе в стаята с д-р Мелоф, можеше да бъде всеки. Беше около четирийсет годишен, висок, слаб, с дълга светла коса, която вероятно е била руса в детството му. Макар и напрегнато, лицето му определено бе красиво със светлозелените си очи и чувствени устни. Единственият минус, в тази перфектна картина, бе леко удълженият нос — точно това обаче, го правеше симпатичен. След като той, не е абсолютно съвършен, помисли си тя, значи и от мен няма да се изисква да бъда кукла Барби.
Той инстинктивно се втурна към нея. Тя инстинктивно се дръпна. Двамата се заковаха на място.
— Извинявай — промълви съпругът й.
Гласът му бе нежен и властен.
— Толкова съм щастлив, че те виждам — после замълча и я огледа, потискайки сълзите си. — Не ме позна, нали?
Беше неин ред да изръси някакво извинение.
— Но бих искала… — едва промълви тя.
— Оставяме ви — каза офицер Емерсън и се отправи заедно с колегите си към изхода.
— Благодаря ви за всичко! — провикна се след тях Джейн.