— Това къде е? — попита Джейн.
— На носа… При вилата на родителите ми, преди пет години — изпревари следващите й въпроси Майкъл. — Тогава още вярвахме, че слънцето не може да бъде вредно. Косата ти беше малко по-дълга, а аз — с няколко килограма по-слаб.
— Не изглеждаш по-пълен — Джейн усети, че навлиза в интимна територия и побърза да премине на следващата снимка.
И на нея бяха двамата — плътно прегърнати през кръста, сияещи пред фотообектива. Облеклото им бе значително по-официално — Майкъл носеше смокинг й черна вратовръзка, тя — розова вечерна рокля.
— Тази е по-нова — отбеляза Джейн, докато умът й отчиташе хода на годините.
— Правена е преди Коледа, на бала на болницата.
— Изглеждаме много щастливи — с удивление каза тя.
— Ние бяхме щастливи — потвърди той и меко допълни. — И смятам, че отново ще бъдем.
Джейн прихлупи с другата ръка снимките и му ги подаде. Върна се при прозореца, хвърли поглед към улицата. После се обърна към този съвършено непознат човек, за когото бе щастливо омъжена от цели единайсет години.
— Значи съм израсла в Кънектикът — след дълга пауза продължи тя.
— Да. Там си живяла до постъпването в колежа.
— Какво съм завършила, можеш ли да ми кажеш?
Съпругът й не скри усмивката си.
— Естествено! Английска филология. Завърши първа по успех.
— А после?
— После реши, че нямаш кой знае какъв избор. Не ти се ставаше учителка и си намери работа в издателство Харвард прес.
— В Бостън?
— В Кеймбридж.
— Защо не се върнах в Кънектикът? Защо не избрах Ню Йорк?
— Е, мисля, че и аз имам известен принос за това.
Тя се обърна към прозореца. Боеше се да обсъжда общия им живот.
— А брат ми?
Въпросът й сякаш го стресна.
— Томи ли? Какво да ти кажа?
— На колко години е? С какво се занимава? Защо е в Сан Диего?
— На трийсет и шест — търпеливо заизрежда отговорите Майкъл. — Има яхтклуб. Живее там от десет години.
— Женен ли е?
— Да. Всъщност, това е вторият му брак. Жена му се казва Елинър, но от колко години са заедно, не съм сигурен…
— Имат ли деца?
— Две момченца. И пак се боя да не сбъркам възрастта им.
— Значи съм леля?
— Точно така.
— Още какво съм? — сякаш изтърва въпроса Джейн.
— Не разбирам…
Тя преглътна, като че ли искаше да върне думите си обратно.
— Леля съм — промълви след пауза, концентрирайки всичките си сили. — Не съм ли и майка?
— Да — кимна той, готов да продължи по темата.
— О, Боже! — изстена Джейн.
Как бе могла да забрави, че има дете?! Що за майка е?
— О, Боже! — почувства как тялото й се свива като хармоника. Обгърна с ръце треперещите си рамене, главата й се отпусна пред гърдите.
— Няма нищо, няма нищо! — шепнеше развълнувано Майкъл.
Тихият му глас и действаше успокояващо. Джейн опря глава върху гърдите му. Почувства неговата топлина, усети ударите на сърцето му и разбра колко силна е уплахата му за нея.
Майкъл я остави да поплаче няколко минути, галейки я по гърба, сякаш е дете. Хлиповете й постепенно утихнаха.
— Колко деца имаме? — почти без глас попита Джейн.
— Само едно. Момиченце. Казва се Емили.
— Емили — повтори бавно тя, сякаш дегустираше скъпо вино. — На колко години е?
— На седем.
— На седем — недоумяващо повтори Джейн. — На седем…
— В момента е при родителите ми — уточни Майкъл. — Реших, че е по-разумно да остане там, докато нещата се огладят.
— Благодаря ти! — сълзите от срам се превърнаха в сълзи на облекчение. — Не би било добре да ме види в това състояние. Нито пък аз нея.
— Разбирам.
— Би било ужасно да види как майка й я гледа като непозната! Едва ли има нещо по-кошмарно за едно дете.
— Погрижили сме се за всичко — увери я той. — Заведоха я на вилата. Може да остане там цялото лято.
Джейн избърса сълзите си.
— Кога успя да свършиш толкова работи?
Майкъл вдигна рамене.
— Някак се подредиха от само себе си — призна той. — Бяхме планирали, докато ти си в Сан Диего, Емили да е при родителите ми.
Думите му замряха като цветни балони, губещи постепенно въздуха си.